Пол Зюсман - Изгубената армия на Камбиз

От другата страна на лагера се чу бърз откос. Горещ вятър облъхна лицата им.

— Иронично е, наистина — въздъхна Халифа. — Парите, които сте похарчили за цялата тази постановка, са щели да решат повечето проблеми, които изобщо създават хора като Саиф ал-Таар. Колко ви струваше да заровите тук всичко това? Милиони? Десетки милиони? Господи, сигурно сте изпразнили складовете и на последния музей в Египет.

Скуайърс не каза нищо и продължи да смуче медитиращо бонбона си. След това изведнъж се разхили.

— О, скъпи ми, скъпи ми инспекторе, вие май сте разбрали съвсем погрешно. Гробницата наистина беше фалшификат, както много умно сте стигнали до това заключение. И, както също сте разбрали, целта й беше да примами в пустинята онзи, който я открие. Но не ни се наложи да заравяме нищо. То вече си беше тук.

Забеляза изражението на Халифа и се разсмя още по-силно.

— Да, да, това е изгубената армия на Камбиз. Истинската. Точно такава, каквато е била погребана преди две хиляди и петстотин години. На нас ни остана само да изградим плана си около нея.

— Но аз мислех…

— Че ние сме я донесли тук? Боя се, че твърде надценявате възможностите ни. Дори с обединените усилия на египетското, американското и британското правителство нямаше да ни е лесно да изфабрикуваме фалшификат от такъв мащаб.

Халифа се взираше невярващо в кратера. Хаотично нахвърляните останки от древната армия се простираха докъдето му стигаше погледът — ръце и крака, и глави и торсове, неразбория от изсушена плът и сухожилия, тук-там някое обърнато лице, широко отворени очи, раззинати усти, давещи се безпомощно във вълната от натрошени хора.

— Кога я намериха? — прошепна той.

— Преди малко повече от година. — Скуайърс се усмихваше. — Един млад американец. Джон Кейди. Работи сам тук цяла година. Всички го мислеха за луд, но той беше убеден, че е тук, и се оказа прав. Една от най-великите находки в историята на археологията. Може би най-великата. Срамота, че не доживя да се наслади на триумфа си.

Джемал тракаше със зърната на броеницата си; звукът така се усилваше и изостряше от тишината на пустинята, че изпълваше въздуха.

— Как сме с времето, Криспин? — попита Скуайърс.

Оутс си погледна часовника.

— Двайсет минути.

— Значи най-малкото, което можем да предложим на нашите приятели, е поне обяснение какво все пак стана, нали така?

Той пъхна ръце в джобовете си и отиде до ръба на кратера. Долу тялото на Саиф ал-Таар лежеше оплетено във филигран от ръце и крака.

— Всичко е започнало, предполагам, от един младеж на име Али Халифа. — Той погледа още малко тялото и се обърна. — Да, инспекторе, знаем, че ви е брат. Моите съболезнования, наистина. Сигурно не ви е било лесно, такъв съвестен гражданин като вас да е брат на най-издирвания терорист в Египет.

Халифа не каза нищо, само изгледа Скуайърс. Някъде откъм лагера се чу гръм — експлодира поредният варел с нафта.

— Попадна за пръв път в полезрението ни в средата на осемдесетте. Преди това се беше присъединявал към какви ли не второстепенни фундаменталистки групировки, но нищо, което да буди особена тревога. През 1987 година обаче се отдели, нарече се Саиф ал-Таар и образува нова организация. Започна да избива граждани на чужди държави. Онова, което дотогава беше вътрешен въпрос, изведнъж се превърна в международен. Аз се оказах замесен от страна на правителството на Нейно величество; Маси, когото видяхте преди малко, действа от страна на американците.

Групите войници бяха започнали да събират телата и да ги подреждат покрай изкопа. Тара ги наблюдаваше и й се струваше, че гласът на Скуайърс идва някъде отдалеч. С периферното си зрение забеляза, че Даниел гледа останките от армията с безизразно лице, все още стиснал автомата в ръка.

— Направихме всичко възможно, за да го хванем — продължи Скуайърс, — но той беше умен. Непрекъснато ни изпреварваше с по една крачка. Почти успяхме през 96-а в една засада в Асют, но той пак ни се изплъзна и избяга в Судан. След това беше невъзможно. Хванахме много негови последователи, но това не означаваше нищо, докато лидерът им продължаваше да е на свобода. И докато стоеше вън от Египет, нямахме никакъв шанс да го заловим.

— И затова му поставихте капан, който да го примами — каза Халифа.

— Ами — усмихна се Скуайърс — той капанът всъщност сам се постави. Ние просто добавихме определени детайли.

Извади от джоба си кърпичка и започна да бърше стъклата на очилата си. Броеницата на Джемал тракаше по-бързо.