Пол Зюсман - Изгубената армия на Камбиз

— Направи го — прошепна Халифа.

Въпреки че вече само Саиф ал-Таар държеше кинжала, ръцете му трепереха неконтролируемо, сякаш се бореше с невидима сила.

— Направи го — повтори Халифа. — Време е. Искам да се освободя от тебе. Най-накрая да отида при брат си. При прекрасния ми брат. Направи го. Направи го!

Затвори очи и се приготви. Острието натисна още малко и му потече кръв. След това спря. Пауза и после много бавно се отдръпна. Нещо тежко тупна на пясъка зад главата на Халифа и тежестта се махна от гърдите му. Той отвори очи.

Брат му стоеше над него. Двамата се погледнаха за секунда, всеки погледна надълбоко в другия, търсейки нещо, което би могъл да разбере, нещо, за което да се хване, а после Саиф ал-Таар отново се обърна към детонатора. Направи крачка, втора — и тогава куршумите го повалиха първо на скалата, а оттам и на земята. Той се сгърчи върху камъка, от устата му рукна кръв, пръстите му задраскаха земята в агония. Следващият откос надупчи гърдите му и той бавно се затъркаля към кратера и падна. Плетеницата от изсъхнали ръце и крака се затвори над него, сякаш армията го прибра като един от своите.

Халифа се огледа ужасен. На десет метра от него стоеше Даниел с автомат в ръка. Той се приближи бавно, наведе се и изтръгна кабела на детонатора. Халифа се отпусна по гръб и погледна небето с пълни със сълзи очи.

— О, Господи! — прошепна. — О, Али!

Дравич задърпа Тара по склона. Тя го удряше и дереше, но той беше прекалено силен и я влачеше, като че ли беше парцалена кукла. Тя не си губеше силите да крещи, защото знаеше, че едва ли някой ще я чуе сред какофонията и взривовете, които изпълваха въздуха.

— Сега ще ти дам един урок, който няма да забравиш никога — изръмжа той. — Ти съсипа всичко и ще си платиш.

Блъсна я малко оттатък билото на дюната, натисна я да легне по лице, запъна десния си крак в пясъка, а с лявото си коляно почти счупи кръста й. Тя се опита да го удари в слабините, но той беше прекалено висок и юмрукът й се заби безобидно в бедрото му. Дравич я сграбчи за косата и изви главата й назад, оголвайки бледата дъга на врата й. Вонята на потта му изпълни ноздрите й като амоняк.

— След като свърша с теб, ще ти се е искало само да съм те изнасилил!

— Голям си смелчага, Дравич. — Тя се давеше. — Убиваш жени и деца. Шибан герой.

Той се изсмя и изви главата й още по-назад. Гръбначният й стълб изпука.

— О, не, няма да те убия — каза той. — Би било прекалено мило от моя страна. Просто ще те понарежа малко.

Бръкна в джоба си, извади мистрията и я задържа пред очите й, за да види наточеното до блясък острие.

— Приятно ми е да си мисля, че от днес нататък всеки път, когато се погледнеш в огледалото, ще си спомняш кога сме били заедно. Но ще трябва да ме помолиш да ти оставя поне едно око, с което да се гледаш в огледалото.

Той прокара тъпия ръб на мистрията по бузата й, после надолу към гърдата й и плесна зърното. То леко се втвърди.

— Охо — изхили се той и отметна ризата, за да оголи гърдата й. — Малка мръсница, а? Май все пак го обичаш по-грубичко.

— Еби си майката, Дравич.

Опита се да го заплюе, но в устата й нямаше слюнка. Той се наведе почти до лицето й, устните му бяха мокри и разтреперани.

— С какво да започнем тогава, а? Ушенце? Оченце? Зрънце?

Вдигна мистрията до устата си, облиза я и я опря отново до гърдата й, като се отдръпна малко, за да избегне ръката й, която посегна да издере очите му. Тя усещаше острието върху кожата си, знаеше, че ще я нареже, и в последен отчаян опит да се освободи сграбчи шепа пясък и го хвърли назад в лицето му.

— Кучко! — изкрещя той, пусна косата й и вдигна ръце към очите си.

Тя успя да се извърти но гръб. Той тъкмо се надигаше, както я бе обкрачил на колене, заслепен от пясъка. Тя събра до милиграм последната й останала сила, сгъна десния си крак и го заби в слабините му, размазвайки тестисите. Той изпищя — истеричен, женски писък — преви се и започна да кашля жестоко.

— Ще ти накълцам физиономията. — От устата му течаха лиги. — Ще те накълцам, кучко долна.

Замахна към нея с мистрията, но тя избягна удара и запълзя по дюната. Дравич се спусна след нея. Посегна, не успя да я хване, посегна отново, сграбчи края на ризата й и двамата изведнъж се затъркаляха бясно надолу, един през друг, кълбо от пясък, небе и мятащи се крайници.

На дъното Тара се преобърна през глава и падна тежко на пясъка. За миг остана неподвижна, зашеметена, изгубила всякаква ориентация, след което се изправи. Дравич се беше изтърколил встрани на по-ниското, на десетина метра от нея. Той също се изправи. Все още стискаше наточената мистрия. От носа му течеше кръв.