Пол Зюсман - Изгубената армия на Камбиз

— Къде са? — попита Тара.

— Нямам представа. Сигурно всички са в лагера.

Той спусна мотоциклета и пое към следващата дюна. Сега между тях и армията остана само едно възвишение. Чуваха се неясни шумове, викове и удари на чук. Но пейзажът оставаше абсолютно пуст.

— Зловещо е — каза тя. — Все едно пустинята е пълна с невидими хора.

Даниел изгаси мотора и отново огледа терена пред тях. След това много бавно отпусна спирачката и пусна мотора на свободен ход до долу. Инерцията ги отнесе още на петдесет метра по равното преди да спрат. Слязоха и оставиха мотоциклета на пясъка.

— Оттук сме пеш. Не искам да рискувам да чуят мотора. Много е шумен. Ако някой ни види… не виждам какво можем да направим. Освен да бягаме.

Изкачиха се до върха на склона, вперили погледи в билото, ужасени от момента, в който някой щеше да се появи и да ги забележи. Но никой не се появи и с разтупкани от изтощение сърца двамата стигнаха почти догоре, проснаха се по корем и бавно запълзяха по хладния пясък, докато не видяха долината отдолу.

Намираха се точно над разкопания кратер, огромната скала беше пред тях, лагерът малко вляво. Групички мъже в черно сновяха трескаво и опаковаха артефакти — мечове, щитове, копия, брони — и товареха сандъците на камили.

— Май се готвят да си ходят — каза Даниел, ядосан от начина, по който се отнасяха с предметите. — Виж, дори не си дават труда да подлагат слама. Направо ги мятат в сандъците.

Лежаха неподвижно и наблюдаваха сцената. Една огромна фигура крачеше сред работниците, крещеше и жестикулираше. Дравич. На Тара й се доповръща и отвърна поглед.

— Това пък какво е?

Сочеше един мъж до ръба на кратера, близо до основата на пирамидалната скала, който правеше нещо с някаква малка сива кутия и купища кабели. Даниел присви очи и прошепна:

— О, Господи!

— Какво?

— Детонатор.

Кратко мълчание.

— Искаш да кажеш…

— Ще я взривят. — Лицето му беше пребледняло от ужас. — Значи това е имал предвид Саиф ал-Таар снощи. Това е единственият начин да си гарантират стойността на онова, което са взели. Най-великата находка в историята на археологията и те ще я унищожат. О, Господи! — Лицето му се изкриви като от физическа болка.

— И какво ще правим?

— Не знам, Тара. — Той поклати глава. — Просто не знам. Ако се опитаме да слезем долу, ще ни видят моментално.

Той откъсна поглед от детонатора, надигна се и погледна наляво.

— Може да слезем още малко надолу към лагера, но е опасно. Все някой ще ни види и това ще е.

— Дойдохме дотук. Ако има шанс да слезем долу, дай да пробваме.

— И след това какво? Този детектив може да е навсякъде. Долу има стотици палатки.

— Дай просто да слезем, а?

Той не можа да сдържи усмивката си.

— Ето това ти харесвам, Тара. Никога, не отговаряй на въпроса днес, ако можеш да го отложиш за утре.

Погледна отново към лагера, отдръпна се от билото, стана и закрачи по дюната. Тара го последва. Не бяха изминали и няколко метра, когато чуха нещо зад себе си: все едно някой удряше барабани. Спряха, обърнаха се и се заслушаха. Шумът ставаше все по-силен.

— Какво е това? — попита тя.

— Не знам. Прилича на…

Той наклони глава и се заслуша.

— Мамка му!

Хвана Тара и я събори на пясъка.

— Хеликоптери!

Замряха неподвижни, заровили лица в пясъка. Шумът продължаваше да се усилва. Изведнъж гръмна точно над тях и ги оглуши. От билото на дюната се посипаха пясъчни пелени. Първият хеликоптер премина на не повече от десет метра от главите им. Последва го друг и още един, и още един, и други, като ято гигантски скакалци, затъмняващи небето отново и отново, докато накрая не преминаха всичките и вихрушките от пясък не се слегнаха.

Двамата изчакаха малко, пропълзяха отново до билото и погледнаха сцената долу.

Три хеликоптера висяха над долината. Другите се приземяваха, половината южно от лагера, останалите северно. Още щом колесниците им докоснаха земята, работниците се скупчиха около тях, готови да товарят сандъците. Настъпи кратко затишие, след което люковете на товарните отседи се отвориха като един. В същия миг от страничните врати на хеликоптерите изригнаха облаци дим и огън и започна жестока стрелба.

— Какво става, по дяволите?!

Хората на Саиф ал-Таар отхвръкнаха назад. Сандъците и съдържанието им се разпиляха под дъжда от куршуми. Стрелбата се усили, този път и откъм хеликоптерите, които продължаваха да висят във въздуха. Фигури в черни роби тичаха във всички посоки, куршумите ги помитаха и ги разкъсваха. Някои се опитваха да отвърнат на огъня, но бяха застигани почти веднага от хеликоптерите отгоре. Камили препускаха напред-назад и стъпкваха всеки, който им попаднеше на пътя.