Пол Зюсман - Изгубената армия на Камбиз

— Кучко! — изръмжа и се закашля. — Шибана кучко!

Тръгна към нея и краката му затънаха дълбоко в пясъка.

Учудващо дълбоко, като се имаше предвид, че вече бяха на нивото на земята. Тара отстъпи, готова да побегне. Гигантът измъкна единия си крак и направи още една крачка, но затъна още по-дълбоко, почти до коляното. Изведнъж вече не гледаше към нея. Премести тежестта си назад и се опита да си измъкне крака, но нещо отдолу сякаш го държеше и той не излизаше.

— О, не! — Гласът му беше изпълнен със страх. — О, не, само не това! — Погледна към Тара с разкривено от ужас лице.

— Моля те, само не това!

За миг остана така, с нещо почти детско в умоляващите очи, след това започна да се бори със зяпнала от усилие и ужас уста. Дърпаше и блъскаше, опитваше се да освободи крака си, но само затъваше още по-дълбоко в подвижните пясъци, първо до бедрата, след това до слабините, след това до кръста. Наведе се назад, сложи ръце зад себе си и направи опит да се оттласне, но и ръцете му затънаха. Измъкна ги, все още стиснал мистрията, и опита отново, но със същия резултат. Пясъкът вече стигаше до ребрата му. Той се разхлипа.

— Помогни ми! — изкрещя на Тара. — За Бога, помогни ми!

— Протягаше отчаяно ръка към нея. — Моля те! О, моля те! Помогни ми!

По лицето му се стичаха сълзи, ръцете му махаха диво. Започна да пищи, с пронизителен животински вой, юмруците му удряха пясъка, горната част на тялото му подскачаше и се тресеше, като че ли го екзекутираха с електрически ток. Но пустинята отказваше да отпусне хватката си, продължи да го придърпва надолу, стигна до подмишниците му, след това до раменете му и накрая всичко, което остана от него, беше огромната му глава и ръката му, все още стиснала мистрията. Тара не можеше да гледа повече и извърна глава.

— Не, не! — изпищя той зад гърба й. — Не! Не ме оставяй! Моля те, не ме оставяй! Помогни ми! Измъкни ме!

Тя внимателно започна да се изкачва обратно по дюната.

— Моля те! — виеше той. — Съжалявам за това, което направих! Съжалявам! Моля те, не ме оставяй! Не ме оставяй! Върни се! Върни се, мръсна курво! Ще те убия! Ще те убия! О, Господи, помогни ми! Помогни ми!

Писъците му продължиха, докато тя не стигна до средата на склона, след което замлъкнаха рязко. Тя стигна близо до върха и се обърна. Различи смътно най-горната част на главата му, която все още се подаваше от пясъка, и до нея мистрията. Потръпна и продължи към билото.

Когато стигна до билото на дюната, битката почти беше приключила. Всичко гореше, въздухът беше натежал от дим и сажди, но стрелбата беше утихнала и трите хеликоптера се бяха приземили. Облечени в камуфлажни униформи фигури, очевидно войници, крачеха методично сред останките, като спираха от време на време да пуснат по някой откос в разпръснатите по земята тела в черни роби. Камили се щураха безцелно. Не се виждаше нито един жив от хората на Саиф ал-Таар.

Тара оглежда сцената още известно време, след което забеляза две малки фигури, застанали встрани от останалите, близо до основата на голямата черна скала. Бяха доста далеч, но единият беше с бяла риза и тя беше сигурна, че е Даниел. Заслиза. В края на склона вдигна ризата пред лицето си, за да се предпази от дима, и тръгна през касапницата. Войниците бяха навсякъде. Тя се опита да спре един и да го попита какво става, но той просто я подмина, сякаш не съществуваше. Опита още веднъж, със същия резултат, затова продължи към скалата, заобиколи изкопа и накрая стигна до двете фигури, които беше видяла отгоре. Даниел беше по-близо — седеше на пясъка и се взираше в ямата, преметнал автомат на рамо. Халифа беше зад него, подпрян на скалата, с цигара в уста, с подпухнало насинено лице и оцапана с кръв риза. Вдигнаха очи, когато тя се приближи, но и двамата не казаха нищо.

Тя отиде при Даниел, клекна до него, взе ръката му и я стисна. Той стисна нейната в отговор, но пак не каза нищо.

— Добре ли сте? — попита Халифа.

— Да. Благодаря. А вие?

Той кимна и дръпна дълбоко от цигарата. Тя искаше да попита какво става, какви са тези войници, какво изобщо означава всичко това, но усети, че не му се говори, и не каза нищо.

Наблизо една камила дъвчеше слама от една бала; по дървения сандък на гърба й имаше дупки от куршуми. Слънцето се беше вдигнало и ставаше все по-горещо.

Изминаха пет минути, десет, след което се чу далечният рев на приближаващ хеликоптер. Усили се, машината направи завой над отсрещната дюна и накрая се приземи на петдесет метра от мястото, където седяха. Към тях полетя пясък и те извърнаха глави. Камилата избяга покрай изкопа.