Пол Зюсман - Изгубената армия на Камбиз

— Кризата дойде преди около година, когато Саиф ал-Таар едва не уби американския посланик. Това наистина предизвика буря. Бе ни оказан изключителен натиск да го заловим. Обсъждаха се какви ли не невероятни планове. Дори ограничен ядрен удар срещу Судан. Тогава обаче доктор Кейди направи удивителното си откритие и започнахме да мислим в съвсем: друга насока.

Някъде далеч се чу писък, последван от изстрели.

— Наблюдавахме Кейди известно време — обясни Джемал.

— Работеше близо до либийската граница и искахме да сме сигурни, че няма да направи нещо, с което да компрометира националната сигурност. Един ден прихванахме негово писмо, изпратено от Сива. Вътре имаше снимки: тяло, оръжия, дрехи. Имаше и бележка. Само от едно изречение. „Изгубената армия вече не е изгубена.“

— Отначало не оценихме потенциала на находката — каза Скуайърс. — Криспин беше този, който ни отвори очите за възможностите. Какво каза ти тогава, приятелю?

— Че е много добре, дето Саиф ал-Таар не я е открил, защото щеше да стане достатъчно богат да си купи сам армия.

— Оутс се усмихна доволен от себе си.

Това беше искрата. Помислихме си: ами какво щеше да стане, ако Саиф ал-Таар я беше намерил? Находка от невероятен мащаб. Пълна финансова независимост. Пълно решение на проблемите му с финансирането. Подарък от бога. И той сто процента щеше да иска да я види с очите си. Малко вероятно щеше да е човек като него толкова обсебен от историята да стои в Судан, докато неговите хора разкопават откритие от такава величина. О, не, щеше да се върне. И когато се върнеше…

Той вдигна очилата си до устата, дъхна на всяко стъкло и бавно прокара кърпичката. Труповете покрай изкопа се множаха, подредени като черни плочки от домино.

— Свързахме се с Кейди и го помолихме за съдействие — продължи Скуайърс, — но той ни отказа категорично и в крайна сметка не ни остави друг избор освен… да го отстраним от уравнението. Неприятно, но залозите бяха прекалено големи, за да позволим един човек да ни попречи.

Тара го гледаше и клатеше глава със смесица от ужас и неверие. Англичанинът не даваше вид да е забелязал изражението й. Вдигна очилата си, огледа ги и възобнови лъскането.

— След това възникна проблемът как да отведем Саиф ал-Таар до армията, без всъщност да заподозре, че го водим. Това беше ключът: той трябваше да повярва, че сам е направил откритието. Ако дори за миг му хрумнеше, че армията е компрометирана по какъвто и да било начин, нямаше да я докосне.

— Но защо сте си създали всичките тези проблеми с гробницата? — попита Халифа. — Защо просто не внедрихте в организацията му човек, който да заяви, че знае къде е армията?

— Защото нямаше да повярва — отвърна Скуайърс. — Това не са хълмовете на Тива, където всеки ден някой се спъва в нова находка. Това е в сърцето на нищото. Немислимо е някой просто така да намери армията.

— Кейди я е намерил.

— Но Кейди беше професионален археолог. Хората на Саиф ал-Таар са фелахи и селяни. Нямат работа тук. Просто нямаше да е достоверно.

— Докато гробницата на някой от армията щеше да е, така ли?

— Колкото и да е странно, да. Беше толкова необичайна, че просто трябваше да е истинска. Саиф ал-Таар щеше да се усъмни, естествено. Кой не би се усъмнил? Но не толкова, колкото ако някой беше казал, че сам е намерил армията.

Той довърши полирането с едно последно артистично погалване и върна кърпичката в джоба си. Халифа измъкна цигарите си и извади една. Наблизо имаше един горящ сандък и той отиде и поднесе цигарата към пламтящото дърво.

— Наистина ми е неприятно, като ви гледам да си палите така цигарата, приятелю — каза Скуайърс.

Халифа сви рамене.

— Дравич ми взе запалката.

— Колко неразумно от негова страна. — Скуайърс се обърна към Джемал. — Бъди така добър и заеми на инспектора кутийка кибрит, ако обичаш.

Египтянинът извади от джоба си кибрит и го хвърли.

— Някой да е виждал нашия приятел Дравич, между другото? — попита Скуайърс. — Той пак показа забележителните си способности в покриването.

Тара продължаваше да се взира в редицата тела в черни роби.

— Мъртъв е — каза с незаинтересован кух глас. — От другата страна на дюната. Подвижни пясъци.

Настъпи кратка пауза, след което Скуайърс се усмихна.

— Е, значи ни остава един проблем по-малко. — Той извади поредния бонбон от джоба си и започна да шумоли с опаковката. — Та докъде бях стигнал?

— До гробницата — каза Халифа.

— А, да, гробницата. Ами, нея нямаше как да си я изсмучем от пръстите. Щеше да е абсолютно непрактично. За щастие разполагахме с една съществуваща, която отговаряше идеално на целта. От подходящия период и с подходяща конструкция. Празна. Недекорирана. И, най-важното, неизвестна на никого, освен на шепа специалисти по некрополите в Тива. Хората на Саиф ал-Таар определено не бяха чували за нея, което, сигурен съм, ще одобрите, беше от жизнено значение за целия план.