Джеймс Ролинс - Кървавото евангелие

Рун отвори вратата на спалнята на Елизабет. В един черен ъгъл хлипаше момиче. Друго момиче беше затворено в клетка с шипове, окачена високо във въздуха. Елизабет стоеше гола отдолу. Две прислужници люлееха клетката и нежното тяло на момичето се нанизваше на острите шипове. Кръвта капеше по бялата кожа на Елизабет.

Ужасен, Рун с мъка преглътна сълзите си. Той беше причината за всичко това.

Войниците се втурнаха да хванат слугините и да спрат люлеенето на клетката.

Сега граф-палатинът пристъпи напред.

-Вдовице Надажди, арестувам ви в името на краля.

— Ще платите скъпо за това нахлуване. — Елизабет изобщо не се опита да скрие голотата си. Тъмната ѝ коса се разлюля по белия ѝ гръб, докато се обръщаше към мъжете.

Изражението ѝ се промени, когато ги позна.

— Така значи. — На устните ѝ се появи жестока усмивка. — Дошли сте да умрете.

Рун пристъпи между нея и мъжете. Тя можеше да убие всички, но не и него. Извади нож от ръкава си.

— Моля те — рече той. — Не ме карай да го правя.

Тя залитна назад.

— Какво повече би могъл да вземеш от мен, Рун?

Той трепна и вдигна ножа така, че тя да го вижда.

Прекрасните ѝ сребристи очи се задържаха върху острието.

— Само с това ли ще ме пронижеш, свещенико?

Рун пристъпи към нея. Миризмата на топла кръв от кожата ѝ го опияняваше. С мъка овладя жаждата си.

— Внимавай, скъпи — прошепна тя. — И друг път съм виждала това твое изражение.

Рун промърмори молитва, после уви копринено въже около голите ѝ китки и я завърза.

— Вътре има благословено сребро — каза ѝ той. — Ако се опиташ да се освободиш, ще те изгори до кост.

— Покрийте я — нареди граф-палатинът.

Един войник метна мръсно одеяло върху окървавените ѝ рамене.

Тя сплете пръсти като в молитва. Очите ѝ намериха неговите. Рун прочете в тях мъка, съжаление и въпреки това, любов.

Изчака да се върне от миналото, да се озове отново в усойната килия.

След като дойде напълно на себе си, потопи ръце дълбоко в попарващата вана, пълна с осветено вино. Студените му пръсти откриха на дъното онова, което търсеше. Рун я издърпа обратно в света след векове дрямка.

Виното беше боядисало в тъмночервено зеленото ѝ наметало, но изваяното като от алабастър лице бе бяло като в деня, когато я бе потопил тук, вместо да я убие, както бе наредил Бернар. Нежно отметна дългата ѝ тъмна коса от неподвижното лице, погали високото ѝ чело, заоблените скули. Беше прекрасна като в деня на първата им среща преди четиристотин години. Преди да унищожи душата ѝ и да я превърне в стригой, тя бе добра жена. Лечителка. Беше успяла почти да го излекува.

Почти.

Рун прошепна молитва.

Нежните ѝ, сиви като буреносни облаци очи се отвориха, намериха го.

Устните ѝ се раздвижиха беззвучно.

Рун разбра какво се опитва да каже. Все още беше изгубена в съня си, гневът ѝ бе някъде далеч в миналото, оставяйки само тези две думи, оформени от съвършените устни.

Любов моя...

Ерин се препъваше по дългия тъмен тунел. Златната светлина на евангелието вече я нямаше и Джордан бе включил фенерчето си. В сравнение с книгата бледата му светлина изглеждаше студена и слаба. Джордан я беше прегърнал през рамото и я подкрепяше по целия път нагоре.

Най-сетне стигнаха до пропадналия балдахин, чиято основа лежеше върху пода на тунела, а покривът стърчеше в базиликата. Труповете вече ги нямаше, сангвинистите бяха посипали пясък върху кръвта.

Ерин се опитваше да заобикаля купчините, но пясъкът бе навсякъде. Стържеше под обувките ѝ и ѝ напомняше за пустинята около Масада и за обекта ѝ в Цезарея. Как ли щяха да се развият нещата, ако бе останала в сондажа с Хайнрих, ако го бе дръпнала встрани от коня, ако не се беше качила на хеликоптера? Той щеше да е още жив, но книгата щеше да попадне в ръцете на Белиал. Нямаше да има надежда. Бяха отворили кутията на Пандора и злото беше излязло на свобода, но надеждата беше останала. И то не само надежда, а път към спасението на света.

— Стойте! — Един сангвинист се изпречи пред тях. Беше слаб, с дълги тънки пръсти. — Какво търсите тук?

— Сержант Джордан Стоун — представи се Джордан. — А това е доктор Ерин Грейнджьр.

— Двама от триото — почтително се поклони сангвинистът. — Моите извинения.

Той посочи стълбата, опряна на балдахина.

— Първо дамите — каза Джордан.

Ерин се изкачи и с малко помощ отново стъпи на мраморния под на базиликата. Невероятните размери на сградата я връхлетяха отново. Всичко тук беше толкова огромно и величествено — от балдахина, който сега лежеше върху гробовете долу, до извисяващите се тавани, изрисувани от Микеланджело, които образуваха изкуствено небе отгоре. Завъртя се бавно в кръг, захласната от белите стени, позлатената украса, изящните статуи. Хората бяха постигнали велики неща тук.