Джеймс Ролинс - Черният орден

Фиона го избута да мине пред него. Кашляше от дима.

— Ето го. — Наведе се през бюрото и измъкна един зелен стоманен лост.

— Браво! — Грей я поведе към напредващите пламъци, смъкна вълнения си пуловер, натика го в ръцете й и грабна лоста.

— Намокри го ей там. Ама хубаво! — Бутна я към най-близката струя, която пръскаше от тавана. — И ти се намокри.

— Какво ще…

— Ще се опитам да направя стълбище.

Премести една от библиотечните стълби и се качи по нея. Димът се виеше над вдигнатото му към тавана лице. Сякаш самият въздух гореше. Подвря лоста под една от ламаринените плоскости, с които беше облицован таванът. Тя се откърти лесно. Както се беше надявал, таванът на книжарницата беше всъщност окачен таван на конзоли. Над него бе старият гредоред.

Качи се до върха на стълбата и оттам по последните лавици на рафта. Заби лоста между две греди и той потъна дълбоко. Грей натисна с рамо, разклати лоста и отгоре се посипаха трески. Ала въпреки всичките му усилия отворът беше голям колкото миша дупка.

Разтърси го силна кашлица. Лошо. Очертаваше се надбягване между лоста и дима. Той хвърли поглед към пожара. Пламъците бълваха все повече пушек.

С това темпо нямаше да успее.

Някакво движение привлече погледа му надолу. Фиона се качваше по стълбата. Беше намерила отнякъде кърпа, намокрила я беше и я бе стегнала под очите си като бандитска маска — съвсем подходяща маскировка в нейния случай.

Подаде му мокрия пуловер. Беше се поляла и тя и сякаш се беше смалила, като мокро куче. Грей си даде сметка, че е по-малка от седемнайсетте години, които й беше дал. Не можеше да е на повече от петнайсет. Очите й се бяха ококорили от паника… но грееха и с надежда, както и със сляпа вяра в неговите способности.

Грей мразеше хората да правят това… защото то винаги действаше.

Завърза ръкавите на пуловера около врата си, така че останалата част да му покрива гърба. Вдигна пред носа и устата си единия ръкав с надеждата подгизналата вълна да го предпази поне малко от отровния пушек.

Приклекна, готов да атакува упоритите греди. Усещаше присъствието на Фиона под себе си. И отговорността пред себе си.

Огледа пространството между окачения таван и гредореда, търсеше друг изход. Тръби и кабели се пресичаха безредно, очевидно инсталирани при ремонта, за да се направи книжарницата. По-новите поправки изглеждаха мърляви, илюстрация за разликата между майсторлъка на Стария свят и съвременното тъпо строителство.

Погледът му попадна на участък в гредореда, който изглеждаше по-различен. Квадрат със страна приблизително метър, с по-дебели греди по краищата. Веднага разбра какво е. Дебелите гради бележеха отвора, където отдавна събореното стълбище бе минавало към горния етаж.

Колко ли здраво го бяха затворили?

Имаше само един начин да разбере.

Стъпи по-стабилно върху рафта и тръгна към някогашния отвор. Беше само на три-четири метра, но навътре, към пожара.

— Къде отиваш? — извика Фиона под него.

Не му стигаше дъх да й обясни. Димът го давеше с всяка крачка. Горещината ставаше все по-непоносима. Накрая все пак стигна до запечатания отвор на старото стълбище.

Погледна надолу и видя, че рафтът вече дими.

Нямаше време за губене.

Напрегна се и удари с лоста нагоре.

Стоманеният връх проби дъските с лекота. Даже не бяха дъски, а пресовани плоскости. Слава на Бога за ниското качество на съвременното строителство.

Грей заудря с лоста като машина, жегата го изгаряше непоносимо. След минута разшири отвора достатъчно, за да се провре през него.

Метна лоста през отвора и той изтрака на пода горе.

Обърна се към Фиона и й махна да идва.

— Можеш ли да се покатериш?

— Видях как мина. — Тя се покатери по рафта.

Остро припукване го накара да сведе поглед. Рафтът под него се разтресе.

Лошо…

От тежестта му и от обхванатите от огъня долни лавици рафтът всеки миг щеше да рухне. Грей се хвана за ръбовете на отвора, набра се и се изкатери на тавана.

— По-бързо — викна на момичето.

Разперила ръце за равновесие, Фиона пристъпваше към него. Оставаше й само метър.

— По-бързо! — повтори той.

— Чух те де…

Рафтът запука и се люшна.

Фиона изпищя.

Грей се провеси от отвора и викна:

— Скачай! Ще те хвана!

На Фиона не й трябваше втора покана — достатъчно беше клатушкането под краката й. Скочи и се блъсна силно в него, ръцете й се стегнаха около врата му, краката й заритаха. Едва не го събори. Той се залюля.