Джеймс Ролинс - Черният орден

Монк прокара пръст по гърдата на Кат, лениво, повече за да я усети реална, отколкото от възбуда. Гладката извивка на стъпалото й нежно галеше прасеца му.

Съвършенство.

Нищо не можеше да развали това…

Пронизително чуруликане избухна в стаята и стресна и двамата.

Идваше от пода до леглото, където Монк беше захвърлил шортите си… или май всъщност Кат ги беше захвърлила. Пейджърът беше защипан за ластика на кръста. Сигурен беше, че го бе превключил на вибрация, когато се върна от джогинга. Само един вид повикване не се влияеше от подобни настройки.

Спешното повикване.

Откъм нощното шкафче от другата страна на леглото втори пейджър заприглася трескаво на другарчето си.

Пейджърът на Кат.

И двамата се надигнаха и се спогледаха тревожно.

— Централното командване — каза Кат.

Монк се пресегна и грабна пейджъра си заедно с шортите. Предположението й бе вярно.

Той смъкна крака на пода и посегна към телефона. Кат седна до него и издърпа чаршафите да покрие гърдите си, сякаш за да запази поне някакво приличие, след като се обаждаха на централното командване. Монк набра номера на пряката линия със Сигма Форс. Оттам вдигнаха незабавно.

— Капитан Брайънт? — Беше Логан Грегъри.

— Не, сър. Монк Кокалис е. Но Кат… Капитан Брайънт е тук, до мен.

— Искам ви и двамата тук.

И накратко го осведоми за какво става дума.

Монк слушаше и само кимаше.

— Тръгваме веднага — каза накрая и затвори.

Кат го гледаше, свъсила вежди.

— Какво е станало?

— Има проблем.

— С Грей?

— Не. Той е добре, сигурен съм. — Монк си намъкна шортите. — Най-вероятно си гукат с Рейчъл в момента.

— Тогава какво?

— Директор Кроу. Нещо е станало в Непал. Не е много ясно. Зараза някаква или нещо подобно.

— Кроу ли се е обадил?

— Точно там е работата. За последно се е обадил преди три дни, после имало буря, която прекъснала комуникациите. Така че не се притеснили особено. Но бурята отминала, а той не се обадил и днес. А после се появили слухове за зараза, смърт и безредици. Възможно нападение на бунтовниците.

Очите на Кат се разшириха.

— Логан вика всички.

Кат се измъкна от леглото и посегна към дрехите си.

— Какво ли е станало?

— Нищо добро, това поне е сигурно.

— Можем ли да се качим на горния етаж? — попита Грей.

Фиона гледаше спуснатата охранителна щора, без да помръдва, очите й бяха широко отворени и немигащи. Класически признаци за силен шок.

— Фиона… — Грей се наведе към нея, докато носовете им почти не се допряха, лицето му изпълни цялото й полезрение. — Фиона, трябва да се махнем от огъня.

Огнената буря се разпространяваше бързо, подхранвана от купчините сухи книги и потрошени чамови лавици. Пламъците ближеха тавана сред врящи кълбета дим. Противопожарната система продължаваше да излива немощните си струи в огнения ад, но само добавяше пара към лютивия дим.

Ставаше все по-горещо. Въпреки това, когато Грей хвана ръцете на Фиона, те потрепваха, цялото й тяло се тресеше, все едно й е много студено. Но ако не друго, поне успя да привлече погледа й.

— Горният етаж! Какво има там? — викна той.

Фиона погледна нагоре. Димната пелена почти скриваше тавана.

— Ами… таван…

— Идеално. Можем ли да се качим там?

Тя поклати глава, отначало бавно, после по-решително, осъзнала опасността.

— Не. Стълбището е… — Махна вяло към огъня. — От задната страна на къщата.

— Отвън.

Тя кимна. Пепелта се завихряше в огнени въртопи, пламъците се приближаваха.

Грей изпсува наум. Някога сигурно бе имало и вътрешно стълбище — преди да отделят книжарницата. Но вече не. Налагаше се да импровизира.

— Имаш ли тесла? — попита той.

Фиона поклати глава.

— А лост? Брадвичка? Нещо, с което отваряте сандъци?

Фиона застина, после кимна отсечено.

— До касата.

— Стой тук. — Грей се запромъква покрай стената отляво. Огънят още не беше стигнал до касата.

Фиона тръгна след него.

— Казах ти да чакаш!

— Да, ама аз знам къде е тъпият лост — сопна му се тя.

Грей разпозна ужаса зад гнева й, но той все пак беше за предпочитане пред обездвижилия я шок преди малко. Освен това беше в унисон със собствения му бяс. Към самия себе си. Не стига, че момичето го беше проследило сутринта, ами сега беше допуснал да го хванат в капан непознати убийци. Мислите за Рейчъл твърде много отвличаха вниманието му, подценил беше задачата си и нейните параметри и ето че сега не само неговият живот беше в опасност.