Джеймс Ролинс - Щамът на Юда

— Какво? — Спомни си усмихнатото му лице и непресъхващото му чувство за хумор. — Той… мъртъв ли е?

— Не знам. Ще ти кажа повече, когато се срещнем. Стана й много мъчно за младежа, макар познанството им да беше продължило само няколко часа. Толкова мъчно, че гласът й се изгуби някъде зад топката, заседнала в гърлото й.

— Точно в девет — повтори Монк. — Дръж радиото при себе си, но така, че да не се вижда. По-късно пак ще се свържа с теб. Край.

Лиза махна слушалката и стисна с две ръце радиостанцията. Реалността на твърдата пластмаса й помогна да се съсредоточи. След два часа щяха пак да са заедно.

Навън изтрещя нова гръмотевица.

Тя натика радиото в джоба си, сгъна и прибра слушалката с микрофончето. Надяваше се широката блуза да скрива издутината.

Впери поглед във вратата на каютата. Щом щяха да бягат, по-добре да не тръгва с празни ръце. В стаята на пациентката й имаше безценна информация във вид на компютърни файлове.

Имаше също компютър и DVD записвачка.

Беше говорила с Анри и доктор Милър на партито при Райдър. Почти шепнешком те й бяха казали как Девеш и екипът му събирали проби от различни токсични бактерии, създадени от щама на Юда, като подбирали най-смъртоносните, и ги съхранявали в инкубационни камери в ръководена от вирусолога на Девеш лаборатория, до която „външните“ учени нямали достъп.

— Според мен правят експерименти и с известни патогени — беше добавил доктор Милър. — Излагат ги на вируса.

Видях да носят към онази лаборатория запечатани комплекти стъкълца, маркирани с Bacillus anthracis и Yersinia pestis.

Бактерии на антракс и Черната чума.

Анри заключи, че Девеш сигурно се надява да създаде суперщамове на тези смъртоносни патогени. По време на разговора им една дума остана неизречена, макар тъкмо в нея да се заключаваше причината за цялата тази дейност.

Биотероризъм.

Лиза отново си погледна часовника и тръгна към вратата. Единственият шанс светът да се спаси от незнайните чуми, които Гилдията колекционираше и произвеждаше, се криеше в данните за състоянието на нейната пациентка. И колкото повече данни успееше да открадне Лиза, толкова по-добре. Тялото на жената беше в процес на самоизцеление, очистваше се, изхвърляше от тъканите си токсичните бактерии.

Как и защо?

Девеш беше прав за Сюзан Тунис.

„В тази пациентка е ключът към всичко“.

Лиза не можеше да си тръгне, без да е взела колкото се може повече информация.

Трябваше да поеме този риск.

Отвори решително вратата и измина броените метри до стаята на Сюзан Тунис. Кръглото фоайе с концентрираните околовръст научни лаборатории още гъмжеше от хора. Отнякъде се чуваше кънтри музика, но певецът, колкото и да беше странно, каканижеше на китайски. Въздухът миришеше на дезинфектант, долавяше се и по-слаба, някак землиста миризма.

Лиза срещна за миг погледа на въоръжения пазач, който патрулираше из фоайето около струпаните на купчина празни сандъци и неприбрано оборудване. Откъм коридора зад нея се чуваха гласовете на още пазачи.

Спря пред стаята на Сюзан Тунис, прокара през четеца картата, дадена й от Девеш, и влезе. Както обикновено, в стаята дежуряха двама санитари. Девеш не оставяше и за миг ценната си пациентка сама.

Единият се беше излегнал на стол в големия салон, вирнал крака на леглото, и гледаше телевизия с намален звук. По вътрешнокорабния канал даваха някакъв холивудски филм. Другият беше при пациентката в ярко осветената спалня и записваше в картона жизнените й показатели, които се отчитаха на всеки четвърт час.

— Бих искала да остана насаме с пациентката за малко — каза Лиза.

Едрият мъж, с бръсната глава и болнична манта, беше като близнак на колегата си в предната стая. Така и не беше запомнила имената им и за себе си ги наричаше Хърбел и Щърбел, макар да бяха високи и яки.

Поне говореха английски, ако не друго.

Санитарят сви рамене, подаде й картона и отиде при колегата си.

Светкавица раздра мрака, последвана от гръм. Ярката светлина обля за миг света от другата страна на балконските врати — лагуната и гъстата гора, — после мракът ги погълна отново.

Дъждът се лееше като из ведро.

Лиза си сложи маска и хирургически ръкавици. Приближи се до пациентката и взе офталмоскопа от количката с инструменти. Редовно следеше странната аномалия в очите на жената, аномалията, за която не беше казала на Девеш. Преди да тръгне, искаше да погледне още веднъж.

Дръпна назад изолационната палатка, наведе се и внимателно повдигна с пръст клепача на лявото око. После включи светлинката на офталмоскопа и нагласи фокуса. Наведе се още по-ниско и се зае да огледа очното дъно.