Джеймс Ролинс - Щамът на Юда

Балтазар го потупа по рамото.

— Не се притеснявай, Хасан. Всичко е наред. Малко се поизнервихме, нищо повече. А и така му се пада на колегата, като не си гледа в краката.

Някъде далеч се чуха сирени.

— Насам, моля — каза кураторът.

След малко тримата останаха сами в оскъдно обзаведения кабинет на Хасан. На стената зад отрупаното бюро беше закачена схема на църквата. На друга от стените, над редица метални картотеки, се мъдреше снимка на куратора, Хасан Ахмет, как се ръкува с турския президент. На отсрещната стена пък имаше стара карта на Близкия изток.

Балтазар щракна резето на вратата и се обърна към тях.

— Тук, в криптата, има истински лабиринт от стаи и стайчета. Може да се скриете някъде, докато пристигне онзи тип, Насър. А аз ще ида да кажа на Хасан, че сте си тръгнали.

— Май така трябва да стане — каза Вигор и се тръшна на дивана до Грей, който предпазливо разтриваше рамото си. — Времето ни е ограничено. Откри ли нещо горе, Грей?

Вместо отговор Грей разкопча долните копчета на ризата си и измъкна златната плочка и тубата от кован бронз. Разтръска по-силно ризата си и оттам изпаднаха парчета червеникава глина. Грей се наведе, събра отломките и ги сложи на масата.

Вигор тъкмо да отклони поглед, когато някакво цветно петно привлече вниманието му. Той посегна и взе от масата парче глина.

— От кухата тухла е — обясни Грей. — Реших, че ще е по-добре да не оставям боклук горе. Бог ми е свидетел, че нещата и така се объркаха достатъчно.

Вигор огледа набързо парчето. От едната му страна още се крепеше част от лилавата мазилка, но от другата глината беше покрита с дебел слой небесносин гланц. Защо му е на някой да глазира вътрешната страна на куха тухла?

— Някакви ангелски символи видя ли горе? — попита Вигор и върна глинения чиреп на масата.

— Не. Никакъв надпис нямаше, нищо необичайно. Балтазар се наведе и обърна златния „пайцу“.

— Тук обаче има ангелски надпис.

Вигор се наведе по-близо. Както и очакваше, върху обратната страна на „паспорта“ беше гравирана буква от ангелската писменост. Ограждаше я неправилен кръг.

— Вторият ключ — каза Вигор.

— А това какво е? — попита Балтазар и побутна бронзовата тубичка.

Вигор я взе. Дебела беше колкото палеца му, без никаква украса освен белезите от чук при изковаването на метала — Прилича на туба за съхранение на пергамент — каза той. Огледа единия край. Беше запечатан с бронзова монета.

— Ще трябва да я отворим някак — каза Грей. Предложението му не се хареса особено на Вигор. Като археолог, той знаеше какви рискове крие прибързаната обработка на толкова стар артефакт. Първо трябваше да му направят снимки, да му вземат размерите, да го каталогизират.

Грей бръкна в джоба си и извади ножче. Отвори малкото острие и погледна Вигор.

— Времето ни изтича.

Вигор си пое дълбоко дъх и взе ножчето. Въпреки професионалната си неохота използва върха на острието да отдели капачката от единия край. Тя се освободи с чисто изпукване, сякаш я бяха изработили вчера, а не преди векове.

Вигор разчисти малко място на масата, наклони тубичката и я тръсна леко. Нещо бяло и навито на тръбичка изпадна от вътрешността й.

— Свитък — каза Грей.

Вигор огледа внимателно находката, без да я докосва. Годините проучвания и професионален опит му позволиха да прецени дори с невъоръжено око какво представлява свитъкът… или по-скоро какво не представлява.

— Не е пергамент, нито велен, нито дори папирус.

— Какво е тогава? — попита Балтазар.

Вигор съжали, че няма лабораторни ръкавици. Не му се искаше да пипа стария свитък с голи ръце — потта и най-вече мазнините можеха да го повредят. Вигор се огледа, взе един молив от бюрото на куратора и подхвана с гумичката му свободния край на свитъка.

Свитъкът се разви с лекота, материята беше деликатна и прозирна.

— Прилича на плат — каза Грей.

— Коприна. — Вигор продължи да развива навития плат — Бродирана е — каза и кимна към финия черен бод по бялата коприна.

Ала бродерията не изобразяваше картина иди геометрични фигури. А ред след ред наклонен шрифт по цялата дължина на развития вече свитък.

Грей извъртя глава да прочете написаното, но само смръщи неразбиращо вежди.

— Това е lingua lombarda — възкликна със страхопочитание Балтазар.

Вигор не можеше да откъсне поглед от бродираните редове.

— Италианският диалект от областта, където е живял Марко Поло. — Посегна с трепереща ръка и проследи с гумичката на молива първия ред, като превеждаше на глас: „Молитвата ни беше чута по странен начин“.