— Все едно нищо не го подпира — измърмори Грей. Балтазар проследи погледа му.
— Архитектурна оптическа илюзия — обясни специалистът по история на изкуството и посочи нагоре. — Виждате ли ребрата по вътрешната повърхност на купола, тези, дето приличат на спици на чадър? Именно те разпределят тежестта около прозорците и я пренасят надолу към разширяващите се пендантиви и масивните колони на основата. Освен това покривът е по-лек, отколкото изглежда — изграден е от кухи тухли, печени в Родос от тамошната порьозна глина. „Света София“ е истински шедьовър на илюзията. Шедьовър от камък, светлина и въздух.
Вигор кимна.
— Дори Марко Поло е изпитал страхопочитание от, цитирам: „привидната безтегловност на купола и смущаващото ума изобилие от пряка и непряка светлина“.
Грей разбираше какво е имал предвид великият мореплавател. Стана му малко странно при мисълта, че Марко Поло е стоял на същото това място, където стои той сега, а споделената почуда и преклонение към древните строители хвърля мост помежду им през делящите ги столетия.
Вълшебната гледка се разваляше единствено от черното скеле покрай едната стена, което се издигаше от мраморния под до върха на купола.
Именно то върна Грей към настоящето. Той тръсна глава и си погледна часовника. Насър щеше да пристигне довечера. Имаха по-малко от ден да разрешат загадката.
Иначе планът му отиваше по дяволите…
Откъде да започнат обаче?
Сякаш прочел мислите му, Вигор зададе същия въпрос на приятеля си:
— Балтазар, успя ли вече да говориш с хората от музея? Виждали ли са ангелски надпис или нещо, което да напомня ангелска писменост в църквата?
Историкът потърка брадата си и въздъхна.
— Разговарях с куратора, поразпитах и другите служители. Кураторът познава „Света София“ от подземните й крипти до върха на най-високия й купол. Твърди, че няма такова нещо. Изказа едно предположение обаче… което, боя се, няма да ви хареса.
— Какво? — попита Вигор.
— Спомнете си, че стенописите са били замазани почти изцяло, когато църквата била превърната в джамия. И онова, което търсим, може все още да е скрито под сантиметри мазилка. Или пък е било написано върху мазилка, която след това е била премахната. — Балтазар сви рамене. — Така че има голяма вероятност надписът, който търсим, вече да не съществува.
Грей можеше само да се надява, че кураторът не е прав. Продължи напред, като остави Вигор и Балтазар да обсъждат в подробности този вариант. Трябваше да помисли. Погледна отново часовника си, машинално. Тревогата и нервното напрежение започваха да избиват. Дори не видя колко е часът. Отпусна ръка и тръгна към скелето. Не биваше да оставя родителите си сами. Последните думи на майка му По телефона не му даваха мира.
„Съжалявам. Баща ти… лекарствата му свършиха“.
Явно беше станало нещо. Грей не беше взел предвид заболяването на баща си и лекарствата, които той пиеше ежедневно. Не беше ли този пропуск резултат от несъзнателна слепота, от отказ да приеме истината за състоянието му? Така или иначе, безразсъдството му беше поставило в опасност живота и на двамата му родители.
Грей седна с кръстосани крака на пода и отново вдигна поглед към купола. Трябваше да прочисти ума си. Тревогите, страховете и съмненията нямаше да му помогнат. Нито на него, нито на тях. Пое дълбоко въздух, после издиша бавно и затвори сетивата си за приспивното жужене на туристите.
Замисли се как ли е изглеждала църквата през седемнайсети век. Златните мозайки и стенописите са били покрити с мазилка и варосани. Плъзна поглед по стените, бавно и съсредоточено. Нещо като упражнение по медитация. Макар и само в главата му, старата джамия оживя отново. Чу как мюезините подхващат призива си от минаретата над древния град. Представи си коленичилите върху килимчета поклонници, как изправят и превиват гръб в ритъма на молитвата.
Къде би бил скрит следващият ключ в място като това? Къде в цялото това огромно пространство с безбройните му преддверия, галерии и параклиси?
Както си седеше на пода, Грей завъртя църквата пред вътрешния си взор, като триизмерен компютърен модел, оглеждаше я от различни ъгли. Едновременно с това пръстът му чертаеше разсеяно по финия строителен прах, напластил се по пода. Накрая се усети какво чертае — символа от ангелската писменост, онзи, който беше гравиран от обратната страна на златния паспорт на Марко Поло. пери поглед в знака. Архитектурният макет на Хагия София все още се въртеше около оста си в главата му.
Читать дальше