Джеймс Ролинс - Щамът на Юда

Стефано светна с едно малко фенерче.

Това най-ниско ниво на Кладенците изглеждаше празно. Той продължи напред, стъпките му кънтяха сред каменните стени и създаваха илюзията, че някой го следва. Гърдите му се стегнаха от страх. Той забави крачка. Дали не беше закъснял? Бе затаил дъх, обзет от внезапен копнеж по слънчевата светлина, от която толкова беше бързал да избяга.

Спря разтреперан.

Сякаш усетила колебанието му, в последната килия припламна светлинка.

— Кой е там? — извика той.

Изстъргване на подметка в камък, последвано от мек глас, който каза на италиански с лек акцент:

— Аз ви изпратих бележката, синьор Гало.

Строен силует пристъпи в коридора; светна фенерче. Силният лъч пречеше на Стефано да различи лицето на жената дори когато тя смъкна лъча на фенерчето надолу. Беше облечена в черни кожени дрехи, които прилепваха към бедрата и гърдите й. Лицето й бе засенчено от шал, увит по бедуински около главата й, блестяха само очите, като огледала. Движеше се със спокойна грация, която поуспокои разтупканото сърце на Стефано.

Появи се откъм сенките като мадона.

— Носите ли го?

— Ами… да — Каза той и направи крачка към нея. Разви платното и й показа обелиска. — Не ща да го виждам повече. Казахте, че можете да го приберете на сигурно място.

— Мога. — Даде му знак да го остави на пода.

Стефано клекна, постави каменния египетски обелиск на земята и въздъхна с облекчение. Издяланият от черен мрамор пирамидален обелиск беше с квадратна основа с дължина на страната десет сантиметра и беше висок четиридесет.

Жената също клекна и плъзна лъча на фенерчето по тъмната повърхност. Мраморът беше целият издраскан, в много лошо състояние. Дълга пукнатина се спускаше от върха към основата. От пръв поглед се виждаше защо обелискът е лежал на склад цяло столетие.

Въпреки това заради него се беше проляла кръв.

И Стефано знаеше защо.

Жената се пресегна над обелиска и наведе фенерчето на Стефано. После превключи своето. Бялата допреди миг светлина загуби част от силата си и придоби наситен виолетов оттенък. Всяка прашинка по панталоните на куратора засия. Белите райета на ризата му грейнаха.

Ултравиолетова светлина.

Сиянието й обля обелиска.

Стефано беше направил същото, за да провери твърдението на жената, и с очите си беше видял чудото. Сега се наведе по-близо, също като жената, и заоглежда четирите страни на обелиска.

Празните допреди миг повърхности вече не бяха празни.

Надпис от синкавобели символи се редеше по четирите страни.

Не бяха йероглифи. Надписът беше на език, предшестващ древните египтяни.

Стефано прошепна с благоговение:

— Възможно ли е това наистина да е…

Шепот отекна от горната площадка. Камъчета изтропо-лиха по стълбището.

Той се извъртя, изпълнен със страх, кръвта му се смрази.

Познал беше този спокоен шепот в мрака.

Египтянинът.

Бяха ги открили.

Жената изключи фенерчето. Потънаха в мрак.

Стефано вдигна своето фенерче, с надеждата да открие някакво спасение в лицето на тъмната мадона. Вместо това откри черен пистолет с удължено от заглушител дуло, насочен право в лицето му — жената го държеше с другата си ръка. Стефано разбра и се предаде на отчаянието. За пореден път го бяха излъгали.

— Grazie, Stefano.

Само една мисъл се промъкна между кухото изщракване и припламването на дулото. „Мария, прости ми“.

3 юли, 13:16

Ватиканът

Монсеньор Вигор Верона изкачваше стълбите с огромна неохота, преследван от спомени за пламъци и дим. Сърцето му беше твърде натежало за толкова дълго изкачване. Чувстваше се с десетилетие по-стар от шейсетте си години. Спря на една площадка и изви врат нагоре, подпрял кръста си с длан.

Спиралното стълбище над него беше заприщено от масивно скеле с междинни платформи. С пълното съзнание, че това вещае лош късмет, Вигор мина приведен под една бояджийска стълба и продължи нагоре по тъмните стъпала на Tope дей Венти, Кулата на ветровете.

Очите му се насълзиха от прясната боя. Усещаха се, уви, и други миризми, фантоми от едно минало, което той предпочиташе да забрави.

„Овъглена плът, лютив дим, нажежена пепел“.

Преди две години експлозия и пожар бяха превърнали кулата в самото сърце на Ватикана в пламтяща факла. Но с цената на много труд сега тя си връщаше предишното великолепие. Вигор чакаше с нетърпение следващия месец, когато щеше да се състои официалното откриване и лентата щеше да пререже лично Негово светейшество.