Джеймс Ролинс - Щамът на Юда

— Какво?!

— Къртица, внедрена в Гилдията.

Заби юмрук в другото му око. Причерня му.

— И аз съм от добрите, Грей. Мислех, че и сам ще се сетиш. Грей лежеше замаян — и от думите, и от ударите й.

— Двоен агент? — изграчи невярващо. — Преди две години ти ме простреля! От упор в гърдите.

Тя вдигна отново юмрук.

— Знаех, че си с течна телесна броня. Не се ли запита защо и аз бях с такава? Разочароваш ме, Грей.

Юмрукът й се спусна като парен чук и главата му отново отхвръкна назад. После Сейчан стисна с два пръста основата на носа му, сякаш се чудеше дали да не го счупи.

— Ами антраксната бомба — попита той. — Във Форт Детрик?

— Вече беше стерилизирана. Обезвредена. Планът ми беше да улича създателя й.

— Но… кураторът във Венеция? — изпъшка той. — Убила си го хладнокръвно.

Тя заби нокти в лявата му буза и я раздра.

— Ако не го бях убила, Насър щеше да изтреби цялото му семейство. Него, жена му и дъщеря му.

Грей я погледна, примижал от болка. Сейчан имаше отговор за всичко.

Тя вдигна ръка, измерваше разстоянието до носа му.

— И няма да спра… не и след цели пет години работа, не и сега, когато съм на крачка да разбера кой ръководи Гилдията.

Замахна, но този път Грей хвана китката й.

Тя се наведе напред, отпусна цялата си тежест върху гърдите му.

— Сейчан…

Тя го погледна. Мускулите й бяха напрегнати, очите й горяха, сякаш я измъчваше силна болка. Погледите им се срещнаха. Тя го гледаше изпитателно, сякаш търсеше нещо. Май не го намери. За миг в очите й се мярна разочарование. Съжаление също… и самота може би. После всичко изчезна.

Удари го с другия си лакът, право в ухото, и пред очите му затанцува рой звезди. Грей пусна ръката й. Тя се дръпна и стана.

— Това ще свърши работа — измърмори и се обърна.

Отиде при дрехите, които й беше донесъл, смъкна болничната роба и бързо облече униформата на медицинска сестра, включително копринения шал, който трябваше да скрие заздравяващите рани по лицето й. През цялото време остана с гръб към Грей.

— Сейчан?

Вече облечена, тя не каза нито дума, а тръгна към вратата. Дори не се обърна, само го помоли за едно последно нещо. Помоли го тихо, сякаш му хвърляше спасително въже.

— Довери ми се, Грей. Ей тоничко дори. Поне това съм си заслужила.

И преди да е отговорил, излезе. Вратата се затвори.

„Довери ми се…“

Бог да му е на помощ, но наистина й вярваше.

Надигна се в леглото. Лицето му пулсираше, едното му око беше започнало да отича.

Минаха петнайсет минути. Достатъчно, за да се е измъкнала от клиниката.

Най-накрая Пейнтър отвори вратата и влезе.

— Чу ли всичко? — попита Грей.

— Да, микрофончето е от най-чувствителните.

— Дали казва истината?

Пейнтър се намръщи и погледна към вратата.

— Сейчан е изпечена лъжкиня.

— Няма как да не е. Иначе не би оцеляла в Гилдията. Пейнтър го откопча.

— Така или иначе, пасивният датчик, който имплантирахме в корема й по време на операцията, ще ни позволи да следим движенията й.

— А ако от Гилдията разберат?

— Направен е от пластмасов полимер, който не се вижда на рентгенова снимка. Няма как да го засекат.

„Освен ако не й разпорят корема“. Грей се изправи.

— Това не е редно. Знаеш го.

— Правителството се съгласи да я пуснем на свобода само при това условие.

Грей си спомни очите й, вперени в него.

Две неща знаеше със сигурност.

Че не го беше излъгала.

И че дори сега не беше свободна.

11 август, 08:32

Такома Парк, Мериланд

— Свършили са страхотна работа — каза Грей.

Баща му плъзна напоения с течен восък парцал по капака на любимия си форд тъндърбърд. Бяха освободили колата от полицейския гараж за веществени доказателства и я бяха докарали тук с влекач. Пейнтър беше уредил да я реставрират в най-добрата работилница за класически модели на територията на щата. Баща му си я беше прибрал миналата седмица, но сега Грей я виждаше за пръв път.

Баща му отстъпи крачка назад, с ръце на кръста. Облечен беше с омазнена тениска и шорти до коленете, фукаше се с новия си крак — още един подарък от Сигма, създадена в АИОП и изключително реалистична на вид протеза. Ала не протезата притесняваше баща му в момента.

— Грей, какво мислиш за тези нови тасове? Май не са толкова хубави като предишните, а?

Грей заобиколи автомобила и застана до баща си. Лично той не виждаше никаква разлика.

— Прав си — каза. — Не струват.

— Хммм — измърмори баща му. — Затова пък са без пари. Този твой Пейнтър се оказа много щедър тип.