Джеймс Ролинс - Щамът на Юда

Здравните организации изготвяха стратегии за реагиране в случай на нужда.

— А остров Рождество, където започна всичко? — попита Лиза и приседна на ръба на леглото.

Пейнтър извади повехналите цветя от една ваза и пъхна вътре розите.

— Всичко изглежда наред. Между другото, попадна ми част от документацията, която твоят приятел Джеси е откраднал от туристическия кораб, преди той да потъне. По всичко личи, че преди да напуснат района на острова, от Гилдията са излели огромни количества белина във водите от наветрената му страна. Не от алтруизъм, разбира се. Просто са искали да унищожат основния цъфтеж и така да попречат на евентуалната конкуренция.

— Дали това ще предотврати нов цъфтеж, как мислиш? Пейнтър сви рамене, приближи се до леглото и седна до нея. Хвана ръката й — не съзнателно, а по-скоро по рефлекс. Това беше една от причините Лиза да го обича толкова много.

— Трудно е да се каже — отвърна той. — Тайфунът е минал над острова. Международни екипи от океанолози следят водите в района — води ги доктор Ричард Граф, между другото. След помощта му с раците… реших, че си е заслужил назначението.

Лиза стисна ръката му. Споменаването на Граф обаче й напомни за Монк. Тя въздъхна, загледана в танца на златните рибки в стъклената купа на нощното шкафче.

Пейнтър издърпа ръката си и я прегърна през раменете, после я притегли към себе си. Другата му ръка намери нейната. Знаеше защо е така унила. Гласът му спадна.

— Знаеш, че разпитахме всички оцелели от „Господарката на морето“…

Лиза не отвърна, само плъзна ръка около кръста му. Знаеше, че новината не е добра.

Островът още беше под карантина, организирана с общите усилия на Австралия и Съединените щати. Австралийските командоси бяха провели масова евакуация на потъващия и обхванат от пламъци кораб. По-голямата част от делото на Гилдията сега лежеше на триста метра под водата, нова придобивка за дълбинния дом на хищните сепии. Заради тях гмуркането до потъналия кораб беше крайно опасно. Бяха квалифицирали сепиите като нов вид Taningia — нарекоха ги Taningia tunis в памет на съпруга на Сюзан.

Предния ден Лиза беше говорила по телефона с Анри и Джеси, които още бяха в бежанския лагер на остров Пусат. И двамата бяха оцелели, а с помощта на малката си армия от канибали бяха съумели да опазят и повечето пациенти и лекари от СЗО по време на хаоса. Всички бяха подложени на лечение и засега се справяха чудесно. Изключение правеха само онези от пациентите, изпаднали в пълно умопомрачение, преди лекарството да бъде доставено. При тях мозъчната увреда се беше оказала нелечима. Повечето бяха загинали при потъването на кораба. Нито един член от екипа на Гилдията не беше напуснал кораба жив.

Освен може би един.

Джеси й разказа за една странна случка по време на евакуацията. Докато търчал насам-натам, попаднал на заключен с катинар трюм. Отвътре се чувал детски плач. Той разбил катинара и извел децата, а те му разказали за странен ангел, който дошъл, събрал ги и ги заключил далеч от бедата. После същият този ангел отвлякъл вниманието на група полудели пациенти, които напирали към трюма с децата. Отдалечил ги оттам, като използвал себе си за примамка.

Децата му описали този странен ангел.

Вееща се черна коса, дълга дреха от коприна, безмълвен като гроб.

Сурина.

Сурина, която беше изчезнала без следа.

Пейнтър продължи:

— Разпитахме всички в лагера.

— За Монк — прошепна тя.

— Лекар от екипа на СЗО се добрал до една от палубите и се криел там. Имал бинокъл. Видял как сте избягали с „Морска стрела“. Видял и как Монк паднал, а после мрежата го затиснала и го повлякла надолу. — Пейнтър въздъхна. — Не се показал на повърхността.

Лиза затвори очи. Усети как нещо се пръсва в нея, как пареща киселина плъзва по вените й и изпива силата й. Част от нея не беше спряла да се надява… да съчинява сценарии, при които… Пак заради това беше коленичила призори пред една от статуите на Буда.

Молила се беше Монк да е оцелял.

— Няма го вече — промълви тя примирено. „0, Монк…“ Притисна се силно към Пейнтър. Сълзите й попиха в ризата му. Пръстите й се впиваха в гърба му, сякаш фактът на физическото му присъствие можеше да й дари някаква утеха.

— Каза ли вече на Кат? — попита тихичко, положила лице на гърдите му.

Пейнтър не каза нищо.

Но Лиза усети как тялото му потръпна.

Казал й беше.

Тя свали ръката му от рамото си и го целуна по дланта.

Той прошепна дрезгаво: