Джеймс Ролинс - Щамът на Юда

Грей продължи да оглежда ръба горе с насочен пистолет.

Деветмилиметровият „Метал Сторм“ беше австралийска направа, великолепно оръжие, произвеждащо множество изстрели за част от секундата. Без подвижни части, изцяло електронен.

— Лиза, вземи телефона на Вигор от Насър! Свържи се с Пейнтър!

Тя се размърда зад него.

Докато се въртеше бавно, вперил поглед в отвора на кладенеца, Грей зърна Насър с периферното си зрение. Той лежеше по гръб, едната му ръка беше затисната под тялото, рамото му най-вероятно бе счупено. На устните му бълбукаше кървава пяна. Но още беше жив. Очите му следяха Грей, пълни с объркване и смут.

„Отнеси въпросите си в гроба, копеле гадно“.

Сякаш чакал тази мълчалива подкана, Насър въздъхна за последно и очите му се оцъклиха.

Сейчан зададе неизречения му въпрос:

— И откъде се взе този пистолет?

— От Пейнтър. Договорихме се още докато бяхме на Ормуз. Искаше да мобилизира местното разузнаване, но аз го спрях. Поисках само една дребна услуга. Пистолет, който да бъде внесен тайно и прикрепен зад казанчето в тоалетната на хотелския бар, преди ние да пристигнем. Знаех, че Насър ще ме наблюдава непрекъснато и едва ли ще се задоволи с един обиск. Ковалски, от друга страна…

Грей само сви рамене и не довърши.

— В бара, да, сещам се — каза Сейчан. — Преди да тръгнем. Ковалски каза, че трябвало да пусне една вода.

— Знаех, че ще ни претърсят преди срещата в бара. Финтът с тоалетната беше единственият начин да се сдобием с оръжие след това. И да остане у нас, докато не разбера, че родителите ми са на сигурно място.

Ковалски изсумтя.

— Това копеле е трябвало да гледа по-внимателно „Кръстникът“.

Лиза извика зад тях:

— Пейнтър се обажда!

Пръстите на Грей се стегнаха около дръжката на пистолета.

— Родителите ми? Какво?…

— Вече попитах. Спасени са. И са добре. Грей издиша продължително. „Слава Богу!“ Изкашля се да прочисти гърлото си.

— Кажи на Пейнтър да организира карантина по най-бързия начин, в радиус от десетина километра около руините.

Представи си облака токсични газове, наситени с щама на Юда. Портата беше отворена само за десетина минути, а после бомбата на Насър я беше затворила завинаги. Поне това беше някаква утеха. Ала колко от вируса беше излязъл на свобода?

Погледна Сюзан. Тя седеше сгушена до входа. Ковалски стоеше до нея. Беше ли успяла? Помисли си за малката им група тук, на дъното на кладенеца. Всеки от тях беше дал своя принос. Дано всичко това да не беше напразно.

Лиза се обади отново:

— Вече са вдигнали на крак местните власти.

Грей плъзна поглед по отвора на кладенеца. Войската на Гилдията още обикаляше храма.

— Значи му кажи, че малко помощ ще ни дойде добре. Лиза предаде думите му… после свали телефона.

— Каза, че помощта вече е на път. Каза също да погледнеш нагоре.

Грей вдигна глава. Синьото обедно небе беше нашарено от ястреби с широко разперени крила. Десетки, стотици сякаш, стичащи се от всички посоки. Само че тези ястреби бяха въоръжени с картечници.

Грей посегна за телефона.

Лиза го пъхна в ръката му.

Грей го вдигна до ухото си.

— Нали уж се разбрахме да не включваш местните сили?

— Е, не бих нарекъл въздуха десет хиляди метра над земята „местен“. Освен това аз съм ти шеф. А не обратното.

Грей все така гледаше към небето.

Ударният отряд зави към руините и се разгърна в бойна формация. Всеки войник разполагаше с прикрепен за гърба малък делтаплан, като миниатюрни криле на изтребител, които позволяваха скок от голяма височина.

Спускаха се надолу.

Спирала след спирала.

После, по сигнал, войниците дръпнаха въженцата и крилете им се отделиха в унисон. Миг по-късно се разтвориха парашутите, които трябваше да убият скоростта на падането в последния отрязък от скока. Като участници в грижливо отрепетиран танц, летящите войници свиха обръча около целта.

Явно и други бяха забелязали драматичната им поява. Чу се тропот на ботуши по камък, отдалечаваше се. Грей си представи как наемниците на Гилдията си плюят на петите с надеждата да се разкарат незабелязани от бойното поле.

Но не всички проявиха подобно благоразумие.

От различни посоки се чу стрелба. Единична отначало, после все по-яростна. Престрелката продължи цяла минута. Един парашут се стрелна над кладенеца, войникът стреляше от въздуха. После още един, вдигнал високо крака, готов да кацне сред руините. Още се приземиха наблизо, водени навярно от сигнала на телефона, който Грей държеше в ръката си.