Джеймс Ролинс - Щамът на Юда

Сиянието в средата на езерото бавно набираше сила. Пощипването в ноздрите, което беше подразнило Лиза, се засили. Тя си спомни мъртвата крайбрежна зона при наветрената страна на остров Рождество.

Биотоксини.

Ковалски сбърчи нос, после и цялото си лице.

Острата миризма подейства и на Сюзан, сякаш бяха поднесли под носа й ароматни соли. Клепачите й потрепнаха и се отвориха, очите й грейнаха в тъмнината със същото сияние като белезникавия вир в средата на езерото. Все още беше твърде замаяна, но погледът й попадна на Лиза и тя се опита да седне.

Грей и Ковалски я свалиха на пода с брезента. И без това имаха нужда да починат малко.

Лиза приклекна до Сюзан, помогна й да седне и придърпа брезента около раменете й.

Сюзан видя Ковалски и се сви.

— Няма нищо — побърза да я успокои Лиза. — Всички тук са наши приятели.

После й ги представи набързо. Постепенно Сюзан дойде на себе си. Дори понечи да се усмихне… а после погледът й се плъзна над рамото на Лиза и попадна върху светещото езеро.

Сюзан се дръпна, гърбът й се удари в стената и тя се сви на кълбо.

— Не бива да сте тук — изскимтя тя.

— Без майтап? — изръмжа Ковалски.

Сюзан не му обърна внимание, приковала поглед в езерото. Сниши глас:

— Ще стане като на Рождество. Само че стократно по-зле… заради затвореното пространство. Всички ще се заразите.

Това Лиза го знаеше. Кожата вече я сърбеше.

— Трябва да се махнете. — Сюзан събра сили и се изправи, подпираше се на стената. — Само аз мога да остана. Трябва да остана.

Лиза видя страха в очите й, видя също увереност и решителност.

— Заради лекарството? — попита тя.

Сюзан кимна.

— Трябва да бъда заразена повторно, при това тук, от източника. Не мога да кажа откъде го знам, но е така. — Вдигна ръка към главата си. — Все едно… все едно живея с единия крак в миналото и с другия в настоящето. Трудно ми е да се задържа тук. Всичко се влива в мен, изпълва ме до пръсване, всяка мисъл, всяко усещане. Не мога да се изключа. И… и… сякаш се разширявам.

Страхът грейна още по-силно в очите й. Описаното от Сюзан състояние приличаше на аутизъм, помисли си Лиза, неврологична неспособност да спреш потока от информация, с която те заливат сетивата ти. Но немалко аутисти притежаваха гениални способности в някоя тясна област на човешкото познание, способности, породени от препрограмирането на поразените им от болестта мозъци. Лиза опита да си представи патофизиологията на онова, което се случваше в мозъка на Сюзан, гъмжащ от непривични биотоксини и енергизиран от бактериите, които ги произвеждаха. Хората използваха нищожна част от невралния капацитет на мозъка си. Какво ли би показала една електроенцефалограма на мозъка на Сюзан сега? Сюзан залитна към ръба на водата.

— Това е единственият ни шанс, друг няма да имаме.

— Защо? — попита Грей и пристъпи към нея.

— След като езерото достигне критичната си маса и изхвърли пълния си биотоксичен товар, ще се изчерпи. И ще минат още три години, преди отново да достигне готовност. — Откъде знаеш всичко това? — попита той.

Сюзан погледна към Лиза за помощ.

— Просто знае — каза Лиза. — Свързана е по някакъв начин с това място. Затова ли толкова настояваше да дойдем тук, Сюзан?

Тя кимна.

— Открие ли се за слънчева светлина, езерото започва да акумулира енергия. Страх ме беше, че ще пропусна момента, а тогава…

— Тогава светът ще трябва да чака безпомощен още три години. Без лечение. Пандемията ще плъзне навсякъде. — Лиза си представи ужаса от туристическия кораб, разраснал се в глобален мащаб.

Вцепенението й бе прекъснато от Сейчан, която се върна на бегом, задъхана, лицето й лъщеше от пот.

— Намерих врата.

— Тогава вървете — настоя Сюзан. — Тръгвайте.

Сейчан поклати глава.

— Не можах да я отворя.

Ковалски изсумтя:

— Пробва ли да я бутнеш силно?

Сейчан завъртя очи, но все пак кимна.

— Да, опитах се.

Ковалски разпери ръце в знак, че се предава.

— Е, с това моите идеи се изчерпват.

— Над вратата има издялан в камъка кръст — продължи Сейчан. — И надпис, но не можах да го разчета в тъмното. Може той да ни подскаже нещо.

Грей се обърна към монсеньора.

— Фенерчето е у мен — каза Вигор. — Ще ида с нея.

— Побързайте — каза Грей.

Вече им ставаше трудно да дишат. Светлото петно в средата на езерото се беше разширило значително и пълзеше към брега покрай вдадения навътре каменен кей.

Сюзан посочи към кея.

— Трябва да ида там.