Джеймс Ролинс - Щамът на Юда

Сюзан се беше свила на половината път до края на скалния нос. Навсякъде около нея светлеещите води се люшкаха от експлозията, плискаха се трескаво. Трусът освободи ново количество щипещ газ.

Газ, наситен с щама на Юда.

По-слаби трусове разтърсиха тавана, сякаш някой го обстрелваше с гюлета.

— Какво става? — извика Лиза.

— Бомбата на Насър — отвърна задавено Грей. Ушите му звънтяха.

Вече беше огледал подпорните колони в основата на Байон. Бяха проядени от пукнатини и изронени, износени от старост и земни трусове. Двата взрива несъмнено бяха разширили пукнатините допълнително. А попадналата в тях киселина беше свършила останалото.

— Една от колоните явно е поддала — каза той. — И част от храма се е сринала.

Грей погледна нагоре.

Свличането на каменни блокове беше спряло… докога обаче? Обърна се да погледне към Сюзан. Тя се изправяше — бавно и предпазливо. Хвърли поглед назад. Явно копнееше да се върне при тях на брега, но вместо това се обърна и продължи напред.

Двата снопа слънчева светлина грееха все по-ярко — наближаваше пладне.

— Ще издържи ли таванът, как мислиш? — попита Лиза, вперила поглед в Сюзан. — Трябва да издържи.

Грей не се заблуждаваше — поддадеше ли и друга колона, тежестта на храма щеше да смачка подземната пещера на палачинка. Стана и издърпа Лиза. Не можеха да останат тук. Дори колоните да издържаха, езерото всеки миг щеше да избухне. Вече светеше цялото, от бряг до бряг. В средата, където слънчевите снопове докосваха повърхността му, водата бълбукаше и изхвърляше във въздуха все повече токсини. Трябваше да се махат.

Сюзан стигна края на скалния нос и приседна, свила колене пред гърдите си. Не поглеждаше към тях, навярно от страх, че куражът ще й изневери и страхът ще я принуди да хукне обратно. Изглеждаше толкова самотна и уплашена…

Раздираща кашлица опари гърлото на Грей. Дробовете му горяха. Усещаше вкуса на отровата в устата си. Повече не можеха да чакат.

Лиза също го знаеше. Очите й бяха зачервени и сълзяха — както от щипещия въздух, така и от страх за Сюзан. На Сюзан нямаше избор. Te също. Тръгнаха към арката в другия край на пещерата. Подскачаща светлинка проби сумрака — Сейчан тичаше към тях. Сама. Къде беше Вигор?

Нов трясък се чу откъм тавана. Грей се сви инстинктивно. Очакваше ново свличане. Оказа се нещо още по-лошо.

Каменната запушалка се отдели от тавана и дъжд от скални парчета се изсипа във водите на езерото. Слънцето си проби окончателно път. Голямо парче от долната част на каменния лик се срина в езерото и вдигна висока вълна, която заля Сюзан. Нови парчета, големи и малки, се забиваха във водата като снаряди.

Откъм горната кухина се чуха победни викове.

Грей чу Насър да вика:

— Трябва да са някъде долу!

Ала Насър не беше най-непосредствената опасност в момента.

Обедното слънце изливаше безпрепятствено светлината си върху езерото като масло в огън. Наближило и без това критичната си маса, сега то се превърна във врящ казан с могъщи гейзери от газ и вода.

Токсичната експлозия беше започнала.

Никога нямаше да стигнат до стълбището.

Грей наби спирачки и хукна назад, повлече и Лиза и Ковалски. Изкрещя на Сейчан:

— Залегни! Веднага!

После се хвърли на земята, като дръпна Лиза и Ковалски да последват примера му. Пресегна се към захвърления брезент, с който бяха пренесли Сюзан, и го заметна над тримата с надеждата да задържи малко въздух отдолу.

— Затиснете краищата му колкото можете! — нареди на останалите.

После чу пукота на вряща вода, бясна, алчна, съскаща… а сетне дълбок басов плисък, сякаш цялото езеро бе подскочило метър нагоре и после се беше изляло обратно. Вода плисна по глезените му, после се отля.

Въздухът под брезента се превърна в течен огън.

Тримата се сгушиха един в друг, кашляха, давеха се, не можеха да си поемат дъх.

— Сюзан — изграчи накрая Лиза.

12:00

Сюзан изпищя.

Не просто с дробовете си или с вибрациите на гласните си струни. Писъкът изригна от сърцевината на съществото й.

Агонията беше нечовешка и безкрайна. Мозъкът й, все така настроен от слънчевата светлина, продължаваше да регистрира подробно всяко усещане. Лишена от милостта на забвението, тя поемаше всеки детайл в пълната му мощ — попарените си дробове, изгорените си очи, свличащата се кожа. Гореше отвътре навън и писъкът й стигаше до небесата.

Но имаше ли кой да я чуе?

И когато изхвърли всичко от себе си навън, най-сетне откри покоя.