Джеймс Ролинс - Щамът на Юда

— Вигор! — извика Грей.

— Идвам! — отвърна монсеньорът. Явно беше видял какво става от мястото си в другия край на помещението. Грей чу забързаните стъпки на двама души — на Вигор и на Лиза, която хукна след него.

След миг всички стояха пред стената и я зяпаха невярващо. Не светлите, а тъмните й участъци.

— Брат Агреер — каза Вигор. — Негово дело трябва да е. Обработил е по някакъв начин този отрязък, за да остави знак.

— Знак за какво? — попита Сейчан.

— За скрит вход — каза Грей. — Явно има и друг начин да се слезе в пещерата.

— Но накъде сочи този знак? — попита Вигор.

Грей поклати глава — знаеше, че времето им изтича. Ако не намереха вратата и не отнесяха Сюзан на сигурно място далеч от ръцете на Гилдията, щяха да платят не само те, а и целият свят. Според казаното от Лиза заразата вече се разпространяваше.

Насър извика отгоре:

— Време е за последни молитви!

— Исусе Христе! — изломоти Ковалски, но думите му не прозвучаха като начало на молитва. Той избута Грей и Вигор настрани и удари силно с юмрук в средата на кръста.

Каменната врата се завъртя около оста си и разкри устието на проход.

Ковалски се обърна.

— Не винаги се касае за висша наука, момчета. Понякога една врата си е просто врата.

Втурнаха се в дупката. Грей и Ковалски пренесоха Сюзан с брезента. Сейчан и Лиза избутаха вратата и я затвориха.

Изсечено във варовиковата скала стълбище се спускаше надолу.

Никой не попита накъде води.

Хукнаха по стълбите и само след миг приглушена експлозия стигна до слуха им — като трясък на гръмотевица. Грей отправи мълчалива благодарствена молитва към брат Агреер.

Свещеникът беше спасил Марко Поло в миналото.

А сега беше спасил и техния живот.

Ала през облекчението му надигна глава старият страх. За разлика от него, родителите му не бяха свободни. Щом разбереше, че пленниците му са изчезнали, Насър щеше да излее гнева си другаде. И Грей знаеше къде.

00:18

Седнала на покрива на склада, Хариет дремеше в прегръдките на съпруга си. Вечерта беше топла. Луната пълзеше недоловимо по нощното небе. Въпреки страха изтощението си беше казало думата. През първия час се беше ослушвала напрегнато в приливите и отливите от викове и кучешки лай. После сякаш загуби интерес. Времето се проточи, толкова, че първият ясен вик откъм другия край на покрива я свари задрямала.

— Дойдоха — каза Джак. Чакането явно беше изтормозило и него, защото в гласа му прозвуча нещо твърде близко до облекчение.

Размърда се и даде знак на Хариет да се пъхне в отвода на климатичната инсталация зад тях. Беше тясно, но щяха да се поберат и двамата. Хариет се мушна вътре и протегна ръка на съпруга си.

Вместо да я последва, той посегна към оставената настрани решетка, която затваряше отвода.

— Джак? — прошепна въпросително Хариет.

Той хвана решетката и я нагласи на мястото й.

— Не… — простена Хариет.

Той се наведе над решетката, устните му почти опряха в пречките й.

— Моля те, Хариет, не ме разубеждавай. Мога да им отвлека вниманието. Да ти спечеля малко време. Нека направя поне това за теб.

Погледите им се срещнаха през тънките метални пръчки. И Хариет разбра. Години, десетилетия наред, Джак се беше смятал за непълноценен. За половин мъж. Не искаше и да умре като такъв.

Тя никога не го беше смятала за половин мъж, но не намираше в себе си сили да го лиши от собственото му решене, от обмислената саможертва. Това беше нейният последен подарък. Протегна пръсти през решетката, сълзи се стичаха по бузите й. Той погали пръстите й със своите в знак на признателност и обич.

Виковете се приближаваха.

Времето им свършваше.

Джак се обърна и пролази тромаво до ниската стена на покрива, стиснал в ръка пистолета. Надигна се и тръгна вляво, като се подпираше на стената.

Хариет се опита да види накъде отива, но Джак бързо се скри от погледа й.

Тя захлупи лицето си в шепи.

От посоката, в която беше тръгнал Джак, се чу остър вик — бяха го видели. После се чу изстрел, от същата посока, но по-близо до нея.

Джак.

Един изстрел. Знаеше, че в пистолета има само три патрона.

Ответна стрелба надупчи покрива, придружена от остър звън, когато куршумите попадаха на метал. Явно Джак си беше намерил някакво прикритие. Стреля още веднъж.

Оставаше му един патрон.

В затишието сред кратката престрелка Джак извика високо:

— Никога няма да намерите съпругата ми. Скрил съм я там, където няма да я стигнете, мамка ви!