Джеймс Ролинс - Щамът на Юда

Вигор се закашля. Грей размаха ръка пред лицето си.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Ковалски и се изплю ядно в един ъгъл.

Насър не му отговори, а ги поведе обратно.

Напред вървеше един от мъжете с пожарогасителите — беше с маска. От дюзата се ливна пенеста струя и заоблива пода, стените и тавана. Тесният проход се изпълни с облак фин прах, който полепна по всичко.

Насър ги поведе към светилището.

Още мъже с пожарогасители се насочиха към помещението напред. Благодарение на общите им усилия гледката през входа скоро съвсем се замъгли. Грей едва различаваше силуетите на четиримата „пожарникари“.

Насър спря и даде знак на пленниците да изчакат.

След още половин минута пръскането спря и прахта бързо се слегна. Помещението постепенно се появи пред погледите им. Откъм шахтата се лееше слънчева светлина.

Насър ги поведе напред.

— Неутрализираща основа — обясни той, като размахваше ръка пред лицето си.

— И какво неутрализира? — попита Грей.

— Киселина. Взривното устройство се състои от запалителен заряд плюс корозивна киселина. Измислили са го китайците, когато строили язовира „Трите клисури“. Минимален трус при максимално разрушение.

Грей влезе след Насър в светилището и ахна.

Стените бяха покрити с бяла пудра, но тя не можеше да скрие драстичната промяна. Четирите лица на богинята изглеждаха стопени. От благородните образи нямаше и помен. Подът беше обгорен по подобен начин, сякаш някой го беше обработил с горелка до последния сантиметър.

Олтарът в средата на стаята беше сцепен на няколко парчета. Един от ъглите му липсваше — явно беше пропаднал надолу.

Което означаваше, че под олтара наистина има празнина.

В голямата си част обаче плочите все още се държаха.

Друг член на екипа по взривовете влезе в помещението с огромен чук в ръка. Насър му даде знак да се хваща на работа. Появи се още един, повлякъл пневматичен чук.

За всеки случай.

Първият замахна с чука към центъра на плочата. При удара се разхвърчаха искри и след миг масивната каменна плоча поддаде.

Олтарът се срина в дупка на пода.

10:20

Сюзан изпищя и изви гръб в болезнена дъга.

Лиза се завъртя уплашена назад. Беше се взирала към зеленикавата шир на голямото езеро долу, докато „Морска стрела“ се снижаваше за кацане. Плаващо селце се носеше на известно разстояние от брега, истинско струпване от джонки и къщи-лодки.

Там трябваше да се скрият според указанията на Пейнтър. Рибарското селце беше на трийсет километра от Ангкор. Далеч от опасността.

Лиза посегна да откопчае предпазния си колан, пришпорвана от писъците на Сюзан. Освободи се и залитна към задната седалка.

Сюзан се мяташе трескаво и викаше:

— Закъсняхме! Закъсняхме!

Лиза вдигна противопожарното одеяло, което Сюзан беше избутала на пода, и се опита да я успокои. Беше спала спокойно по целия път дотук. Какво й беше станало изведнъж?

Сюзан я стисна за китката. От допира фините косъмчета по ръката на Лиза се опърлиха.

Лиза дръпна рязко ръката си.

— Сюзан, какво има?

Сюзан седна. Безумието в очите й сякаш понамаля, но тялото й продължаваше да се тресе. Тя преглътна с мъка.

— Трябва да отидем там — повтори Сюзан, сигурно за стотен път.

— Вече кацаме — опита се да я успокои Лиза. „Морска стрела“ наистина се снижаваше.

— Не! — Сюзан посегна отново към нея, но после дръпна ръка, забелязала бурната реакция на Лиза. Пръстите й се свиха и тя мушна ръка под одеялото. Пое си накъсано дъх. Очите й се втренчиха в Лиза. — Много сме далеч, Лиза. Знам как ти звучи това. Само че ни остават броени минути. Десет, най-много петнайсет.

— Остават ни за какво?

Лиза си спомни разговора си с Пейнтър и онова, което й беше казал за раците от остров Рождество, за химически обусловените неврологични промени, предизвикващи маниакално миграционно поведение. При раците. До какво довеждаха същите тези химикали в сложния човешки мозък? Какви други промени бяха настъпили? Можеше ли да се разчита на преценката на Сюзан?

— Ако не отида там… — каза Сюзан и разтърси глава, сякаш се мъчеше да освободи някакъв заседнал спомен. — Отворили са нещо. Усещам слънчевата светлина. Като огнени очи, които ме прогарят. Знам само, че… и го знам с мозъка на костите си… че ако не стигна там навреме, лечение няма да има.

Лиза се поколеба, после хвърли поглед към Райдър. Езерото се приближаваше под тях. Сюзан простена.

— Не съм виновна, че това се случи точно с мен.