Джеймс Ролинс - Щамът на Юда

Насър застана до Грей.

— Ти ще се спуснеш пръв. След теб ще се спусне един от моите хора. Приятелите ти засега ще останат тук.

Грей изтупа прахта от ръцете си и стана. Тръгна към стълбата. Вигор стоеше облегнат на една от стените и се въсеше. Физиономията му май не се дължеше само на ситуацията, в която бяха попаднали. Като археолог, той едва ли приемаше с лека ръка оскверняването на храма.

Сейчан и Ковалски просто чакаха какво ще стане.

Грей кимна и на тримата и започна да се спуска по стълбата. Въздухът в ямата не беше толкова прашен, колкото можеше да се очаква, и миришеше на влага. Първите десетина метра представляваха тясна каменна шахта, широка малко повече от два метра, приличаше на голям кладенец.

Надолу обаче стените се разширяваха под ъгъл и образуваха кръгъл купол с ширина петнайсетина метра.

— Стой така, че да те виждам! — извика отгоре Насър. Грей вдигна поглед към кръга насочени към него пушки.

Един от униформените мъже вече се спускаше по стълбата. Грей скочи на дъното близо до каменното лице на богинята.

Огледа се. Четири дебели колони поддържаха купола на равни разстояния една от друга. А може би не само купола, а и цялата кула. Навярно по същата структурна причина подът тук не беше от отделни блокове, а от масивна скала. Варовик. Бяха стигнали до основите на Байон.

Потракването на стълбата привлече вниманието му към спускащия се войник. Би могъл да го нападне и да му вземе пушката. И после какво? Приятелите му бяха горе, а родителите му — в ръцете на Насър. Така че вместо да прави глупости, Грей пристъпи към каменното лице. Обиколи го. Беше издялано от пясъчник като останалите. Гледаше право нагоре, скулптирано от масивен блок, висок до кръста на Грей.

Изглеждаше досущ като другите — същите извити нагоре ъгълчета на устата, същите широки нос и чело, и тези прибулени, замислени очи.

Войникът скочи тежко от стълбата.

Грей се изправи… и го мярна с периферното си зрение.

Моментално се обърна, забелязал нещо странно в лицето, нещо в замислените очи. В центъра и на двете имаше тъмен кръг, като зеница. Дори слънчевата светлина не разпръскваше мрака там.

Грей се просна по корем върху каменната буза, протегна ръка и опипа с пръст тъмната зеница.

— Какво правиш? — извика отгоре Насър.

— Има дупки! Пробити са в очите, там където би трябвало да са зениците. Нищо чудно да минават през цялата плоча.

Грей погледна нагоре. Слънчевата светлина се лееше през отвора на кулата и след премахването на олтара светлинният сноп стигаше безпрепятствено до скритото долу лице.

Но дали не стигаше и по-надолу?

Покатери се по лицето и легна по корем отгоре му. Опита се да надникне в зеницата на каменната богиня. Затвори другото си око и сви шепи около изпъкналата очна ябълка. Минаха няколко секунди, докато зрението му се адаптира към тъмнината.

Далеч долу, осветена от лъчите, минаващи през другата зеница, се виждаше потрепваща вода. Езеро или вир на дъното на пещера. Грей лесно можеше да си представи захлупеното с купол пространство като вътрешността на черупка. Черупка на костенурка.

— Какво виждаш? — извика Насър.

Грей се превъртя на гръб и погледна нагоре от дъното на кладенеца.

— Там е! Пещерата! Под каменното лице!

Също като олтара горе, богинята пазеше таен вход.

Грей си спомни какво беше казал Вигор за стотиците каменни лица — че според някои символизират бдителност, че са като стражи около тайна сърцевина. Но докато лежеше сега върху едно от тези лица, Грей се сети и за казаното от друг един мъж, думи много по-стари и зловещи — последното изречение от текста на Марко Поло.

Ледени тръпки полазиха по гръбнака му.

„Вратата към Ада се беше отворила в онзи град; но не знам дали изобщо е била затворена“.

Погледна нагоре към разбития олтар и разбра, че знае отговора.

„Била е затворена, Марко“.

Но сега те бяха на път да я отворят отново.

10:36

Тук-тукът спря в края на павирано шосе.

Лиза се измъкна от тясната кабинка.

Пътят продължаваше през занемарен каменен площад с разкъртени от корените на гигантски дървета плочи. От другата му страна се издигаше Байон, ограден от гъста джунгла — истински сноп от назъбени кули, покрит с ронещи се каменни лица, нашарен от лишеи, кръстосан от пукнатини.

Туристи се разхождаха лениво по площада и правеха снимки. Двама японци тръгнаха към техния тук-тук явно с намерение да го наемат, след като Лиза и Сюзан слязат. Единият се поклони учтиво на Лиза. После вдигна ръка към храма и заговори на японски.