Джеймс Ролинс - Щамът на Юда

Монк плъзна поглед по нея.

Дъждът се лееше през мрежата въпреки вплетената в нея маскировъчна растителност. Някой очевидно имаше грижата да поддържа тази маскировка. И това едва ли бяха само пиратите.

Сякаш за да докаже последното, един от канибалите се покатери като маймуна по най-близкото въже, промуши се през мрежата и след миг под него увисна въжена стълба.

Съплеменниците му не чакаха втора покана и поеха един след друг по нея.

Монк се обърна към Джеси.

— Още не е късно да се върнеш и да изчакаш със Сюзан при плажа. Ще дойдем да ви приберем.

Джеси отмахна кичур мокра коса от очите си.

— Идвам. Иначе кой ще ти превежда? — И преди Монк да е възразил, разбута канибалите и се закатери по стълбата.

Райдър тръгна след него, като потупа Монк по рамото на минаване. След като милиардерът изчезна от погледа му, Монк хвана най-долната стъпенка и хвърли поглед назад към чудатата си армия в мрака. Окичени с пера и въоръжени до зъби канибали, готови да изпълнят повелята на царицата си.

За миг го жегна чувство на вина, че се възползва така от суеверията им. Мнозина щяха да загинат. Но ако Лиза беше права, вирусът заплашваше цялата планета. Нямаше друг избор освен да използва всички налични ресурси.

Трябваше да стигнат до лодката на Райдър. Да измъкнат Сюзан… и — ако имаха късмет — да спасят Лиза. Монк упорито отказваше да допусне, че партньорката му може да не е вече между живите.

Закатери се по стълбата.

Промуши се през оплетената маскировъчна растителност. Макар бурята да беше поутихнала, силен порив на вятъра се опита да го отвее нанякъде. Той се просна върху тясно дъсчено мостче, привързано върху мрежата. Явно някой някога го беше сковал с цел поддръжка и придвижване.

Авангардът на армията му вече напредваше пълзешком по мостчето.

Монк пое след тях под бръснещите залпове на носения от вятъра дъжд. Разнопосочни пориви клатеха мрежата под него. Все едно беше яхнал летящото килимче на Аладин.

Погледна назад. Облачният покров беше изтънял, колкото да се провидят няколко звезди, но по периферията на острова още се трупаха черни разбунени облаци. Затишието в центъра на бурята се беше оказало с по-малка площ, отколкото се беше надявал. От всички страни святкаха светкавици и трещяха гръмотевици.

Монк запълзя напред. Трябваше да се махнат от мрежата, преди окото на бурята да подмине острова. Монк много добре си спомняше светкавиците и каскадите от електричество, пълзящи по металния скелет на мрежата.

След временното затишие мрежата отново щеше да се превърне в смъртоносна скара.

Бавно, сантиметър по сантиметър, отрядът се придвижваше към целта си.

Монк погледна надолу през една пролука в дъските. Поне Сюзан беше на сигурно място.

04:02

С намазано с пепел лице, за да скрие сияещата си кожа, Сюзан седеше на един камък в джунглата близо до брега. Близо час се беше спускала по пътечката, за да стигне тук, където трябваше да изчака Монк.

Но не сама.

Десетина канибали — нейният царски ескорт — стояха на пост, скрити между дърветата. Само една жена, Тикал, й правеше компания — клечеше до камъка със забито в калта лице. Откакто спряха, не беше помръднала.

Сюзан се опита да я заговори, но жената само потръпна уплашено.

Така че Сюзан седеше на камъка и чакаше. Носеше наметало от изсушена свинска кожа, накичено с пера, черупки и излъскани дребни камъчета. Главата й беше коронясана с вързан през челото наниз от ребра. Дали й бяха излъскана тояга с набучен на върха човешки череп.

Съвсем подходящ тоалет за вещицата-царица на остров Пъп.

Въпреки специфичната си украса обаче мантията й пазеше топло, а жезълът й помогна при спускането към брега. Освен всичко друго сега седеше на сушина под навес от палмови листа, който нейните канибали се бяха втурнали да вдигнат още щом наближиха плажната ивица.

Сюзан вдигна поглед към огромната мрежа, похлупила острова. Знаеше, че е твърде слаба, за да тръгне с другите, за това не възрази, когато Монк й предложи да се спусне тук и да изчака резултата от нападението срещу кораба.

Чакане, което щеше да продължи дълго.

Твърде дълго.

Тя чак сега започваше да проумява в пълен размер значението на всичко, което се беше случило през последните часове. Самата тя беше оцеляла, но не и най-близките на сърцето й.

Грег…

Спомени я заливаха като гонещи се вълни — усмивката на съпруга й, звънкият му смях, тъмните очи, миризмата на кожата му, вкусът на устните му… и още, и още.