Джеймс Ролинс - Последният оракул

Юри погледна номера на стаята.

Б — 2 340

Стигна до вратата с прозорче от глазирано стъкло и почука. Нечия сянка затъмни за миг прозорчето и вратата се отвори веднага.

— Д-р Раев. Благодаря, че дойдохте.

Юри зърна само за миг младия азиатец, преди той да се обърне. Беше с бяла лабораторна престилка над сини джинси. Очилата бяха вдигнати на главата му, сякаш забравени там. Покрай едната стена на стаята имаше дълга работна маса, а покрай другата редица клетки от неръждаема стомана. Тук-там между решетките се подаваха черни мустакати муцунки. Дращене на десетки миниатюрни нокти се чуваше откъм клетките. Лабораторни мишки. Само дето тези тук нямаха никакво окосмение по телата си освен мустаците.

Д-р Чен го преведе през отворена врата в дъното. Озоваха се в претъпкан кабинет — метално бюро, отрупано с научни списания, бяла дъска, покрита с изписани лепящи листчета, и шкаф с лавици, натежали от стъклени буркани с образци във формалин.

Юри с изненада позна човека, седнал приведен зад бюрото с телефон в ръка. Мъжът, в средата на петдесетте, беше с шотландски произход и това му личеше отвсякъде — едър, с румени бузи и прошарена рижа брада, грижливо подрязана по формата на издадената му челюст. Същият този човек оглавяваше екипа, натоварен да съдейства на руснаците… Освен това беше колега и дългогодишен приятел на Арчибалд Полк.

Д-р Трент Макбрайд.

— Току-що пристигна — каза той в слушалката и кимна към Юри. — След час ще инструктирам всички.

Макбрайд затвори капачето на мобилния си телефон, стана и протегна ръка.

— Уведомиха ме за затруднението ти, Юри. Предвид уязвимото състояние на детето, задачата ни е с първостепенен приоритет. Ще направим всичко по силите си да го намерим.

Юри стисна ръката му и седна. Макар че в първия момент се стресна, сега беше доволен, че именно Макбрайд е въпросният трети. Зад шумното си добросърдечие той беше човек с остър и практичен ум.

— Значи разбираш колко важно е да си я върнем — каза той. — При това колкото се може по-скоро.

Макбрайд кимна.

— Колко часа може да издържи детето без лекарствата си?

— Тридесет и два.

— А последната й инжекция кога беше?

— Преди седем — мрачно отговори той.

Което означаваше, че имат малко повече от едно денонощие да я намерят.

— Значи трябва да действаме бързо — каза Макбрайд. — Както сигурно се досещаш, Мейпълторп вече ми се обади. Това всъщност е причината да дойда лично.

— Мислех, че си в Женева. Нали беше решил да се покриеш за известно време?

— Само докато нещата с Арчибалд се уредят. — Студена сянка прекоси очите му. — Което вече стана, така или иначе. Макар и не по най-добрия начин. Той ми беше приятел.

— Знаеш не по-зле от мен, че на д-р Полк му оставаха няколко дни живот. Аз просто направих необходимото.

Думите му май не трогнаха Макбрайд.

— И ако си спомняш — продължи Юри, аз от самото начало бях против включването му.

Макбрайд се отпусна назад и столът под него изскърца жално.

— Аз пък искрено вярвах, че Арчибалд ще се въодушеви, особено след като лично се запознае с проекта. В крайна сметка, това беше един вид продължение на собствените му изследвания. И заради заплахата, която представляваше, единственият друг вариант беше да…

И отново онова тъжно вдигане на рамене.

Д-р Полк беше стигнал твърде близо до сърцевината на изследователския проект. „По-близо, отколкото си мисли Макбрайд всъщност“. Това стесняваше вариантите им на действие до два — или да привлекат Полк на своя страна, или да го елиминират.

Опитът да го привлекат се беше провалил… катастрофално.

Заведоха го в Зайчарника, а той взе, че избяга оттам, като открадна ценна информация. Нямаха друг избор, освен да го открият и да прибягнат до втория вариант.

— Съжалявам за Арчибалд — каза Юри.

И наистина съжаляваше. Смъртта на д-р Полк, макар и трагична необходимост, си оставаше непрежалима загуба. Професорът беше постигнал изключителни резултати със собствени сили, беше на крачка да разкрие онова, което руснаците пазеха в тайна от американците. В крайна сметка и двете страни бяха подценили изобретателността му.

Както преди да го отвлекат, така и след това.

Юри продължи:

— Колкото до изчезналото момиче…

Макбрайд го прекъсна:

— Предполагам, че е от вашите омеги, прав ли съм?

Юри кимна.

— При това от най-добрите. И е жизненоважна за, проекта. А и за вашата работа също. Мейпълторп изглежда не си дава, сметка, че животът и функционирането на омегите зависи от поддържането на изключително деликатен баланс.