Джеймс Ролинс - Последният оракул

— Да. Доста се изненада.

— Сега може ли да си ходим в къщи? На Марта й е мъчно за мен.

— Скоро.

— Кога? — настоя сърдито малката и се почеса по ухото.

Между кичурите тъмна коса проблесна нещо метално.

Мъжът я пусна и дръпна нежно ръката й от ухото, после приглади косата на мястото й.

— Имам да свърша още едно нещо. После тръгваме за дома.

Наближиха Десета улица. Сградата се издигаше вдясно от мъжа, грозна бетонна кутия, която някой се беше опитал да украси с редица знамена. Мъжът свърна към входа й.

Там беше следващата му спирка.

Централата на Федералното бюро за разследвания.

15:46

От шкафчето на Грей се чу енергична вибрация. Той забърза напред и едва не се хлъзна на мокрия под. Беше само с хавлиена кърпа на кръста, току-що излязъл изпод душа. След като докладва на директор Кроу детайлите около стрелбата, Грей беше слязъл в съблекалнята на едно от най-долните нива в бункерите на Сигма. Взе набързо един душ, изпоти се здравата във физкултурния салон, после се изкъпа отново. Натоварването с гирите и щангите беше успокоило ума му.

Но не напълно.

За тази цел му трябваха някои отговори относно убиеца.

Стигна до шкафчето, отвори вратичката и посегна към мобилния си телефон, който дрънчеше по металното дъно. Сигурно беше директор Кроу. Вибрацията спря, преди да е натиснал бутона за приемане. Грей провери в менюто и се намръщи. Последното пропуснато повикване не беше от Пейнтър Кроу.

На екранчето пишеше: Р. Трайпол.

Съвсем му беше изскочило от ума.

„Капитан Рон Трайпол от военноморското разузнаване“.

Капитанът отговаряше се спасителните операции, проведени на индонезийския остров Пусат. За днес беше насрочено изслушването на доклада му за изваждането на потъналия туристически кораб „Господарката на морето“. Два подводни съда бяха огледали подробно останките и морето наоколо.

Само че интересът на Грей към издирването имаше и по-личен характер.

Именно там, на остров Пусат, беше изчезнал неговият приятел и колега Монк Кокалис. За последно го бяха видели как потъва в морето, затиснат под тежестта на сриналата се маскировъчна мрежа, която прикриваше лагуната на вулканичния остров от любопитни очи. Капитан Трайпол се беше съгласил да потърси тялото на Монк. Капитанът беше близък приятел и бивш колега на Кат Брайънт, вдовицата на Монк. Тази сутрин Грей беше отишъл в Националния център по военноморско разузнаване с надеждата да научи нещо ново. Казали му бяха да изчака, докато свърши изслушването. Точно затова беше тръгнал с бърза крачка насам — надяваше се директорът да окаже натиск върху онези от флотата.

Ядосан на собствената си разсеяност, Грей зададе обратно избиране и вдигна телефона до ухото си. Докато чакаше връзка с НЦВР, той се отпусна на една пейка и се загледа в шкафчето отсреща. Върху ивица хартиено тиксо с черен маркер беше написано името на бившия му собственик.

КОКАЛИС.

Макар Монк със сигурност да беше мъртъв, никой не искаше да махне парчето тиксо. То символизираше неизречена надежда. Пък била тя и само на Грей.

Имаше дълг към приятеля си.

Двамата с Монк се бяха изкачвали заедно по йерархичната стълбица на Сигма. Монк го бяха привлекли от Зелените барети по същото време, когато бяха изискали Грей от затвора Левънуърт, където излежаваше присъда за нападение над старши офицер по време на службата си при армейските рейнджъри. Двамата бързо се сприятелиха, макар да представляваха странна двойка. Монк беше висок само метър и седемдесет и с бръснатата си глава приличаше на питбул, особено до по-високия и по-строен Грей. Ала истинските разлики бяха по-надълбоко. Откритият и сладкодумен Монк бавно и неусетно успя да смекчи безкомпромисната стоманена нишка в нрава на Грей. Ако не беше приятелството на Монк, Грей щеше отдавна да се е провалил в Сигма, както се бе провалил при армейските рейнджъри.

Чакаше и мислеше за бившия си партньор. Бяха преживели какво ли не през годините. Заедно. Монк имаше богата колекция от огнестрелни рани и белес които да го докаже. При една от мисиите дори беше загубил лявата си ръка, която по-късно замениха с протеза. Грей седеше и чуваше като наяве лаещия смях на приятеля си… или пък тихия му напрегнат шепот, когато размишляваше на глас. А неговите размисли заслужаваха внимание, защото Монк беше изключително умен човек, с коефициент на интелигентност, който удряше тавана, и сериозна подготовка по съдебна медицина и точни науки.