Джеймс Ролинс - Ключът на страшния съд

На вратата се появи тъмна фигура. Джейсън ахна и се закова намясто. Фигурата пристъпи в бараката и прошепна изненадано:

— Джейс?

Заля го облекчение.

— Криста…

Забърза към нея, разперил ръце да я прегърне. Все пак имаха шанс да се спасят.

— Ох, Джейсън, слава Богу!

Облекчението му бе същото като нейното — докато тя не вдигна пистолета и не стреля три пъти в гърдите му. Куршумите го удариха като юмруци и го събориха на пода. Последва изпепеляваща болка, от която нощта сякаш стана още по-тъмна. Някъде отдалеч се чу още стрелба, експлозии и писъци.

Криста се наведе над него.

— Палатката ти беше празна. Помислихме, че си избягал.

Той се закашля, неспособен да отговори. Кръвта изпълни устата му.

Явно доволна от мълчанието му, тя се обърна и излезе навън, в кошмара от огън и смърт. Силуетът й се очерта за миг на фона на горящото поле, след което изчезна в нощта.

Джейсън се мъчеше да разбере какво става.

„Защо?“

Мракът го поглъщаше. Нямаше да получи отговор на въпроса си, но само той чу последния звук. Лаптопът в кабинката издаде мелодичен звън. Съобщението му беше изпратено.

10 октомври, 07:04

Принс Уилям Форест, Вирджиния

Трябваше му повече скорост.

Приведен над тясното кормило, командир Грейсън Пиърс влетя в острия завой. Наведе високото си метър и осемдесет тяло настрани и едва не отнесе капачката на коляното си, когато моторът се наклони над асфалта.

Грей го изправи, даде газ и двигателят изрева. Съперникът му се носеше на петдесет метра пред него, яхнал по-малката пистова хонда. Грей го преследваше с по-старата „Ямаха V–Макс“. И двата мотора имаха V–4 двигатели, но неговият бе по-голям и по-тежък. Ако искаше да настигне съперника си, му трябваха всичките му умения.

И може би мъничко късмет.

Бяха излезли на къса права отсечка през Принс Уилям Форест. Покрай двулентовото шосе се издигаше гъста гора. Смесицата от грамадни букове и трепетлики правеше пътя изключително живописен и това важеше с особена сила за октомври, когато листата сменяха цвета си. За съжаление, снощната буря ги беше обрулила и ги бе превърнала в хлъзгави кални петна по асфалта.

Грей даде още газ. Усети ускорението в слабините си. С едва доловимо потрепване моторът се понесе по правата отсечка. Централната линия се превърна в размазана ивица.

Съперникът му също се възползваше от правия участък. Дотук по-голямата част от Шосе 619 представляваше бясно препускане с внезапни завои, смъртоносни серпантини, изкачвания и спускания. Продължаващата цял час надпревара беше брутална, но Грей не можеше да позволи на другия да му избяга.

Съперникът му намали за следващия завой и разстоянието помежду им се скъси. Грей отказа да направи същото. Може да беше безразсъдно, но познаваше способностите на машината си. След като се сдоби с нея, беше накарал един от специалистите по роботика от АИОП — Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната — да направи някои подобрения.

Дължаха му услуга.

Поделението на Грей, означено като Сигма, играеше ролята на грубата сила зад АИОП. Екипът се състоеше от бивши войници от специалните части, получили обучение в различни научни дисциплини, за да работят на терен.

Едно от подобренията беше вграденият в шлема дисплей. Данните се проектираха направо на визьора. Отляво бяха показателите за скоростта, оборотите, скоростите и температурата на маслото. Отдясно пълзеше карта, върху която се изписваше коя е най-добрата предавка и скорост според терена.

С крайчеца на окото си Грей забеляза как стрелката на тахометъра изпълзя в червената зона. Навигационната карта примигна предупредително. Навлизаше в завоя прекалено бързо.

Без да обръща внимание на данните, Грей продължи да дава газ.

Разстоянието между моторите се скъси още повече.

Когато стигнаха завоя, помежду им имаше не повече от тридесет метра.

Мотористът отпред наклони машината си и влезе в завоя с рев. Грей го последва секунда по-късно. Помъчи се да спечели още метър, като зави по рязко и почти докосна жълтата централна линия. За щастие, в този ранен час по пътищата тук нямаше хора.

За жалост, това не се отнасяше за дивите животни.

Зад завоя край пътя беше приклекнала черна мечка с малкото си. Двете животни бяха заровили муцуни в торбичка от „Макдоналдс“. Първият мотоциклет профуча покрай тях. Внезапната му поява стресна майката и я накара да се изправи на задни лапи, а малкото инстинктивно побягна — право на пътя.