Джеймс Ролинс - Ключът на страшния съд

След още стотина шеметни метра стигна северния край на лагера. Навсякъде се виждаха купчини тела на мъже, жени и деца. Беше същинска кланица. Някои от убитите бяха разкъсани на две от автоматичния огън. От другата страна на касапницата се издигаха сглобяемите бараки — приличаха на тъмни кораби, заседнали в западноафриканската савана. Нямаше никакви светлини — само пламъци.

„Криста…“

Остана закован намясто. Искаше да продължи напред, проклинаше собствената си страхливост. Но не можеше да помръдне. Сълзи на безсилие напълниха очите му.

И тогава чу зад себе си грохот на двигатели. Рязко се завъртя и видя два хеликоптера да летят ниско към лагера, следваха терена. Най-вероятно бяха правителствените сили от близката база. „Виатус“ бяха пръснали маса долари, за да осигурят допълнителна защита на обекта.

Въздъхна треперливо. Хеликоптерите със сигурност щяха да прогонят въстаниците. Изпълнен с малко повече увереност, Джейсън затича през откритото пространство. Въпреки изпълнилото го облекчение тичаше приведен. Насочи се към най-близката барака, на по-малко от стотина метра. Плътните сенки щяха да го скрият, а лабораторията на Криста се намираше в съседната. Молеше се да се е скрила някъде в нея.

Когато стигна стената, зад гърба му се появи ярка светлина. Ослепителният лъч на водещия хеликоптер плъзна по лагера.

„Това би трябвало да ги подплаши“.

В следващия миг от двете страни на хеликоптера зачаткаха картечници и куршумите издълбаха бразди в лагера. Кръвта на Джейсън се смрази. Това не бе хирургически прецизен удар срещу нападателите. А пълно избиване на лагера.

Вторият хеликоптер се отдели от първия и закръжи по периферията на лагера. От задния му люк се изсипаха варели, експлодираха при падането си. В небето се вдигнаха огнени стълбове. Писъците се разнесоха още по-силно. Джейсън видя някакъв човек да бяга в пустинята. Беше гол, но въпреки това кожата му гореше. Запалителната бомбардировка започна да приближава към Джейсън.

Той се обърна и побягна покрай бараката.

Полетата и елеваторите се простираха пред него, но там нямаше да намери убежище. Покрай отсрещния край на редовете царевица се движеха тъмни фигури. Трябваше да рискува и да спринтира през откритото, за да стигне лабораторията на Криста. Прозорците бяха тъмни, единствената врата гледаше към полето.

Спря, за да се овладее. Кратък спринт — и щеше да е в бараката. Но преди да помръдне, от отсрещния край на полето изригнаха нови пламъци. Редица мъже с огнемети тръгнаха през редовете царевица, изгаряха реколтата, която тепърва трябваше да се прибира.

„Какво става, по дяволите?“ Самотната кула на елеватора от дясната му страна избухна в огнена буря, която се понесе на спирала в небето. Шокираният Джейсън успя да се възползва от моментното объркване, втурна се към отворената врата на бараката и се метна вътре.

В заревото на пожарите помещението изглеждаше спокойно, почти спретнато. Задната част на бараката бе пълна с всякаква научна апаратура, използвана в биологичните и генетични проучвания — микроскопи, центрофуги, инкубатори, термоциклери, уреди за гел електрофореза. Вдясно бяха кабинките с лаптопи с безжичен интернет, оборудването за сателитна връзка, дори резервни акумулатори.

На екрана на единствения работещ на батерии лаптоп се въртеше скрийнсейвър. Машината се намираше в кабинката на Криста, но от приятелката му нямаше и следа.

Джейсън забърза към него и тикна палец в тъчпада. Скрийнсейвърът изчезна и се смени с отворена електронна поща. Отново беше на Криста.

Огледа се.

Несъмнено беше избягала, но къде?

Бързо отвори собствената си поща и избра служебния адрес на баща си в Капитолия. Затаи дъх и бързо описа нападението с няколко кратки изречения. Искаше да остави нещо в случай, че не се измъкне от ситуацията. Тъкмо се канеше да изпрати писмото, когато му хрумна нещо. Папката на Криста беше отворена на екрана. Извлачи я към имейла си и натисна бутона „Изпрати“. Криста не би искала да изгуби файловете си.

Имейлът не замина веднага. Прикрепеният файл беше огромен и щеше да му трябва цяла минута, за да се източи. Не можеше да чака. Надяваше се, че батерията ще издържи достатъчно, за да изпрати писмото.

Страхуваше се да се задържа тук и тръгна към вратата. Нямаше представа къде е отишла Криста. Молеше се да е избягала в пустинята. Той самият смяташе да направи точно това. Извън лагера имаше истински лабиринт от дерета и пресъхнали корита на потоци. Можеше да се крие дни наред, ако е необходимо.