Джеймс Ролинс - Ключът на страшния съд

— Да, сър. Мога ли да попитам каква е причината?

Последва дълга пауза, сякаш директорът преценяваше какво точно да каже. Когато заговори, подбираше думите си внимателно.

— Свързано е с първоначалния собственик на мотоциклети ти.

Грей погледна падналия мотор. „С първоначалния собственик?“ Моментално се върна две години назад, спомни си рева на мотора в тихата уличка, как летеше без светлини, каран от смъртоносен ездач, професионален убиец, служещ единствено на себе си.

Преглътна и се помъчи да се овладее.

— Какво е станало?

— Ще ти кажа, като дойдеш.

13:00

Вашингтон, окръг Колумбия

След няколко часа, изкъпан и облечен в джинси и блуза, Грей седеше в стаята за сателитно наблюдение в щабквартирата на Сигма. Пейнтър и Монк също бяха тук. На екрана светеше дигитална карта, върху която имаше разкривена червена линия от Тайланд до Италия.

Пътят на убийцата свършваше във Венеция.

Сигма я следеше повече от година. Местоположението й бе отбелязано от малък червен триъгълник на монитора. Сега той светеше в центъра на сателитната карта на Венеция. Сградите, криволичещите улици и лъкатушещите канали бяха детайлно изобразени в сиво, виждаха се дори уловените в кадъра миниатюрни гондоли. Часът беше показан в ъгъла на монитора, наред с приблизителните координати на убийцата:

10:52:45 GMT OCT 9

LAT 41° 52′ 56.97″ N

LONG 12° 29′ 5.19″ E

— От колко време е във Венеция? — попита Грей.

— Повече от месец.

Пейнтър уморено прокара пръсти през косата си и присви подозрително очи. Изглеждаше изтощен. Годината не бе лека за директора. Беше блед от постоянното киснене в кабинети и по срещи и наполовина индианският му произход си личеше единствено по гранитните черти на лицето му и белия кичур, подобен на затъкнато перо в иначе черната му коса.

Грей се вгледа в картата.

— Знаем ли къде е отседнала?

Пейнтър поклати глава.

— Някъде в Санта Кроче. Това е един от най-старите квартали на Венеция, не е много популярен сред туристите. Лабиринт от мостове, алеи и канали. Човек лесно може да се скрие на подобно място.

Монк седна малко настрани от двамата и почна да наглася връзката на изкуствената си ръка.

— И защо й е на Сейчан да се завре не другаде, а именно в този град?

Грей погледна ъгъла на екрана. Там се виждаше снимка на убийцата, жена под трийсетте. Беше от смесен произход — виетнамски и европейски, най-вероятно френски, ако можеше да се съди по смуглата кожа, деликатните черти и пълните устни. Когато я срещна за първи път преди три години, тя едва не го уби с изстрел от упор в гърдите. Дори сега си я представяше със същото черно поло и си спомни как дрехата обгръщаше гъвкавото й тяло и загатваше за якостта и мекотата на онова, което се криеше отдолу.

Спомни си и последната им среща. Беше заловена и задържана от военните, лошо ранена и възстановяваща се от коремна операция. Тогава Грей й бе помогнал да се измъкне — беше й длъжник, задето бе спасила живота му. Но свободата й си имаше цена.

По време на операцията шефът на Грей нареди да имплантират в корема й пасивно полимерно проследяващо устройство. Това бе условието за освобождаването й, допълнителна застраховка, че ще могат да следят местоположението и действията й. Беше твърде важна, за да я пуснат просто така, имаше твърде тесни връзки с тайната терористична мрежа, известна като Гилдията. Никой нямаше представа кои са истинските кукловоди на тази организация; знаеше се само, че тя е здраво вкопана и има филизи и корени по целия свят.

Сейчан твърдеше, че е двоен агент, чиято задача била да проникне в Гилдията и да открие кои са онези, които я ръководят. Но не предложи никакви доказателства в подкрепа на думите си. Грей се бе престорил, че я оставя да избяга, но си замълча за имплантирания датчик. Устройството даваше възможност на американските разузнавателни служби да научат повече за Гилдията.

Грей обаче подозираше, че решението й да се установи във Венеция няма нищо общо с организацията. Усети върху себе си погледа на Пейнтър Кроу, сякаш директорът чакаше някакъв отговор от него. Лицето му бе безстрастно, но проблясването в сините му като лед очи издаваше, че това е изпитание.

— Връща се на местопрестъплението — каза Грей и се поизправи в стола си.

— Какво? — не разбра Монк.

Грей кимна към картата.

— В Санта Кроче се намират някои от най-старите части на Венецианския университет. Преди две години тя уби един музеен уредник, който бе свързан с въпросния университет. Видя му сметката най-хладнокръвно. Каза, че трябвало да го направи, за да защити семейството му. Жена му и дъщеря му.