Джеймс Ролинс - Ключът на страшния съд

— Благодаря, Грей. — Рейчъл вече говореше по-спокойно. — Ще ти пратя следственото дело. В доклада обаче са спестени част от подробностите. Ще ти ги кажа, когато пристигнеш.

Докато тя говореше, Грей отново насочи вниманието си към монитора и по-точно към червения триъгълник в центъра на Венеция. Снимката на Сейчан се взираше студено и гневно в него от ъгъла на екрана. Убийцата също бе имала вземане-даване с Рейчъл и вуйчо й.

А сега се бе върнала в Италия.

Обзе го лошо предчувствие.

Нещо не беше наред във всичко това. Усещаше, че се надига буря, но не знаеше в каква посока духат ветровете. Само едно беше сигурно.

— Ще дойда колкото се може по-скоро — обеща той.

10 октомври, 19:28

Рим, Италия

Лейтенант Рейчъл Верона излезе от болницата в потъващия в здрач център на Рим и вдиша дълбоко хладния есенен въздух. Безпокойството й мъничко намаля. Острите дезинфектанти едва прикриваха миризмата на лежащите в креватите тела. Болниците винаги миришеха на ужас.

За първи път от години й се прииска да запали цигара, да прогони по някакъв начин мрачното предчувствие, което се нагнетяваше в нея с всеки час. Вуйчо й продължаваше да е в кома. Бяха го сложили на системи, жици пълзяха до машините, които следяха жизнените му показатели, респираторът движеше гръдния му кош. Изглеждаше остарял с десет години, очите му бяха отекли и с черни кръгове около тях, главата му бе обръсната и бинтована. Докторите й бяха обяснили — субдурален кръвоизлив и малка фрактура на черепа. Следяха внимателно вътрешночерепното му налягане. Магнитният резонанс не показваше поражения на мозъка, но вуйчо й оставаше в безсъзнание, което тревожеше лекарите. Според медицинския и полицейския доклад Вигор бил приет в болницата почти в делириум. Преди да изпадне в кома, трескаво повтарял една и съща дума.

Morte.

Смърт.

Но какво означаваше това? Дали Вигор знаеше какво се е случило с другия свещеник? Или просто бълнуваше?

Никой не можеше да го попита. Оставаше си неконтактен.

Въпреки това тя не можеше да намери покой. Беше държала ръката му през по-голямата част от деня, беше я стискала от време на време, молеше се за някакъв знак, че вуйчо й се възстановява. Но пръстите му си оставаха отпуснати, кожата му беше студена, сякаш жизнената сила беше напуснала тялото му и бе оставила след себе си празна черупка.

Най-много я измъчваше, че не може да му помогне. Вигор на практика я бе отгледал и беше единственият й близък роднина. Тя остана при него целия ден, като напусна поста си само колкото да се обади до Съединените щати.

Грей щеше да пристигне сутринта.

Това бе единствената добра новина за последните двайсет и четири часа. Макар да не можеше да подобри състоянието на Вигор, тя щеше да използва всичките си способности, за да открие истината за това нападение.

Разследването на експлозията в „Св. Петър“ вече се бе превърнало в тресавище, включващо всевъзможни агенции — както италиански, така и службите на Интерпол и Европол. Като че ли всички споделяха мнението, че става въпрос за терористична атака. Това заключение се основаваше най-вече на обезобразяването на свещеника след смъртта му. На челото му бе жигосан странен знак.

Някой определено беше оставил послание. Но какво беше то и кой бе подателят? Засега нито една групировка не беше поела отговорност.

Рейчъл знаеше, че най-бързият начин да открие истината е да започне свое разследване, което да е по-съсредоточено, по-целенасочено от хаоса, породен от различните служби.

Затова се обади на Грей. Макар че на персонално ниво молбата за помощ звучеше неловко, Рейчъл разбираше, че ще има нужда от ресурсите на Сигма, ако иска да открие истината. Разбираше също, че не може да се справи сама. Нуждаеше се от човек, на когото да може да се довери напълно. Нуждаеше се от Грей.

„Но дали това позвъняване не беше повече от делово?“

Пресече паркинга на болницата, качи се в малкия си син мини купър и потегли. Свали гюрука и освежаващият ветрец започна да прояснява главата й, докато не се озова зад препълнен автобус, бълващ зловонни газове.

Отби от магистралата и продължи по по-малките улички, осеяни с магазини, кафенета и ресторанти. Беше решила да се прибере направо в апартамента си, за да си почине и да си събере мислите преди утрешната среща, но вместо това откри, че кара към Тибър. След няколко завоя на отсрещния бряг на реката засия куполът на „Св. Петър“.