Джеймс Ролинс - Ключът на страшния съд

Рейчъл беше чела доклада за младия свещеник. Студент на вуйчо й и негов колега археолог във Ватикана. Според досието беше прекарал последните десет години в Ирландия, където проучвал корените на келтското християнство и сливането на езическите ритуали с католическата вяра. Особено внимание отделял на митовете около Черната мадона, която често се сочеше като съчетание между езическата Майка Земя и Дева Мария.

Защо един археолог се бе превърнал в мишена? Или беше случайност? Може би вуйчо й и неговият студент просто се бяха оказали на неподходящото място в неподходящия момент?

Не виждаше никакъв смисъл.

Преглътна и се обърна. Бяха намерили вуйчо й рухнал до папския олтар, пометен от ударната вълна, почти в несвяст.

Не искаше да замърси местопрестъплението и затова заобиколи оградения участък. Изкачи двете стъпала от лявата страна на апсидата. Там имаше малко помещение. Рейчъл мина покрай мемориала на Павел III с неговите статуи на добродетелите Справедливост и Благоразумие, изваяни по подобие на сестрата и майката на покойния папа.

Забави стъпки.

„Какво правя тук?“

Изведнъж много ясно усети гробищната тишина на базиликата, тежестта на вековете и смъртта, многобройните гробници около и под нея. Чувството се подсилваше още повече от гроба на Урбан VIII, който се намираше в отсрещния край на апсидата, оттатък оградения участък. Над него се издигаше бронзовата статуя на папата с вдигната за благослов ръка. Беше стъпила върху гроба, а от него се издигаше бронзов скелет с вдигната ръка, която изписваше името на покойника в отворен свитък.

Рейчъл потръпна.

По принцип не беше суеверна, но вуйчо й бе така близко до смъртта… Ами ако го изгубеше?

Искаше й се да избяга, но погледът й се задържа върху ужасната статуя, символизираща смъртта. И изведнъж си спомни. Заля я ледена вълна и по гърба й полазиха тръпки.

Смърт.

Промълви на глас думата, която беше повтарял Вигор в делириума си.

— Morte.

Заразглежда бронзовата статуя над гроба. Ами ако Вигор се беше опитвал да им каже нещо? Нещо, което е знаел?

Забързано заобиколи оградения участък и отиде в другия край на апсидата. Повдигна се на пръсти, за да разгледа статуята по-добре, но въпреки внимателното си взиране едва не го пропусна. Кафявата каишка беше с цвета на стария бронз.

Рейчъл си сложи латексови ръкавици и се качи на ръба на гроба. Хвана каишката, откачи малката чантичка, скрита зад кокалестата длан на Мрачния жътвар, и слезе с плячката си. Имаше ли някакво значение находката й? Или беше някакъв дар, оставен от богомолец или турист?

Забеляза гравирания върху кожата знак. Не й говореше нищо. Груба спирала, подобна на някакъв магически амулет.

Разочаровано обърна малката чантичка и дъхът й замря, когато видя какво е изобразено от другата й страна.

Кръг, пресечен от кръст.

И преди беше виждала този знак.

В съдебномедицинския доклад за отец Марко Джовани.

Същият символ бе жигосан на челото на мъртвия свещеник. Несъмнено бе важен, но какво означаваше?

Знаеше къде може да потърси отговор. Отвори чантичката и изсипа съдържанието й в шепата си. Погледна единствения предмет и се намръщи неразбиращо. Приличаше на малка почерняла вейка. Приближи я към очите си… и веднага откри грешката си.

Вейката си имаше нокът.

От ужас едва не я изпусна.

Това в шепата й не беше вейка.

А човешки пръст .

14:55

Вашингтон, окръг Колумбия

Пейнтър седеше зад бюрото в кабинета без прозорци и въртеше аспирина между дланите си. Тъпата болка се беше загнездила зад очите му и предвещаваше нов пристъп на мигрена. Той раздруса шишенцето и му се прииска да имаше нещо по-силно, за предпочитане преглътнато със солидна доза малцово уиски.

Беше готов да размени всичко това и за един хубав масаж от приятелката си. За съжаление Лиза беше заминала за Западния бряг на гости на брат си, който катереше скали в Йосемит. Щеше да се върне чак след седмица. Оставен на самотек, Пейнтър трябваше да се задоволи с „Байер Екстра“.

През последния час се занимаваше с анализ на данни и доклади, повечето от които все още стояха отворени на огромните течнокристални монитори по стените. Погледна един екран и за хиляден път му се прииска кабинетът му да имаше истински прозорец. Може би се дължеше на факта, че бе наполовина индианец Машантукет, но имаше нужда от поне малка връзка със синьото небе, дърветата и простите ритми на обикновения живот.