Джеймс Ролинс - Ключът на страшния съд

Генералът прочисти гърлото си, за да изтръгне Пейнтър от унеса му.

— Именно. Това е двайсет и три годишният син на сенатор Горман. Младежът е имал магистърска степен по молекулярна биология и е работел върху доктората си, но е заминал за Мали най-вече за да бъде очи и уши на сенатора за разработвания проект.

Пейнтър започна да разбира защо тази криза бе достигнала такива високи нива във Вашингтон. Влиятелният сенатор, несъмнено обезумял и настояващ за отговори за смъртта на сина си, сигурно разтърсваше целия Капитолий. Но продължаваше да не разбира каква е ролята на Сигма в този случай. Според доклада на НАТО атаката бе дело на въстаниците туареги — брутална сила, която непрекъснато тормозеше западноафриканската република.

— Сенатор Горман получил от сина си имейл, изпратен в сутринта на атаката — продължи Меткаф. — Нападението е описано с няколко кратки изречения. От описанието на хеликоптери и напалмови бомби може да се съди, че атаката е мащабно дело на военни.

Пейнтър се поизправи в стола си.

— Към имейла имало прикрепени файлове. Сенаторът не можел да проумее защо са били пратени, нито пък да разбере научното им съдържание. И понеже не знаел какво да направи, ги препратил на научния ръководител на сина си от Принстън доктор Хенри Малой.

— Аз също бих искал да ги видя — каза Пейнтър. Вече разбираше защо са се обърнали към Сигма. Странната атака, загадъчните изследвания — всичко това беше по тяхната част. Умът му автоматично започна да мисли за логистика и планове за действие. — Мога да изпратя хора в Мали в рамките на двайсет и четири часа.

— Не. Ролята ви в този случай ще бъде ограничена. — В гласа на Меткаф се прокрадваше заплаха. — Тази каша вече ескалира в политическа лайняна буря. Сенатор Горман е тръгнал на лов за вещици и е готов да стовари вината върху всеки, който му се изпречи.

— Господин генерал… — започна Пейнтър.

— А положението на Сигма вече е доста разклатено. Една погрешна стъпка — и никой няма да е в състояние да й помогне.

Пейнтър спести резкия отговор и остави намека за липса на доверие в групата му да мине покрай него. Трябваше внимателно да избира кои битки да води с този човек. Тази не беше от тях.

— И как виждате ролята на Сигма в този случай?

— Да събере информация от файловете и да определи дали има нужда от още проучвания. Започнете с доктор Малой. Искам да го разпитате и да прегледате файловете.

— Мога да пратя екип при него още днес следобед.

— Добре. Има и още нещо. Нещо, с което бих желал да се заемете лично.

— Какво по-точно?

— Засега една част от информацията се държи потулена. Искам вие да се заемете с нея. — Генералът чукна няколко клавиша и лицето на Джейсън Горман се появи в едър план. — Онези, които са разпънали момчето, са обезобразил тялото му.

Пейнтър стана и се приближи до монитора. На челото на младежа беше жигосан символ, сякаш някой бе допрял нажежено желязо до кожата. Кръг и кръст.

— Искам да знам защо са го направили — каза Меткаф. — И какво означава.

Пейнтър бавно кимна. Той също искаше да знае.

21:35

Рим, Италия

Рейчъл паркира на определеното й място пред жилищния блок. Остана седнала зад волана, за да помисли върху това, което бе направила. На седалката до нея лежеше малка найлонова торбичка със старата кожена чантичка и страховитото й съдържание.

Беше излязла от „Св. Петър“, без да казва на никого за откритието си.

„Вече е късно — оправда се тя. — Утре ще я предам на следователите. И ще докладвам за всичко“.

Но в същото време разпознаваше по-дълбоката истина зад тази кражба. Думите на вуйчо й я бяха насочили към скритата чантичка. Самата Рейчъл пък имаше чувството, че находката й принадлежи. Ако предадеше чантичката на властите, не само щяха да я накажат, че се намесва в разследване, което не е в юрисдикцията й, но и можеха напълно да я изолират от случая. А така никога нямаше да разбере значението на находката. Пък и не можеше да игнорира известната гордост от постижението си. Никой не беше успял да намери чантичката. Имаше по-голямо доверие на собствената си интуиция, отколкото на мътилката и хаоса, в който се бе превърнало това международно и междуведомствено разследване.

А интуицията й казваше, че е извън отбора си. Нуждаеше се от помощ. По-добре беше да изчака пристигането на Грей, да се посъветва с него и да реши какво да прави по-нататък.

Взе найлоновата торбичка и я прибра в якето си. Слезе от колата и тръгна към стълбите. Апартаментът й се намираше на третия етаж. Макар да бе малък, от балкона се откриваше чудесен изглед към Колизея.