Джеймс Ролинс - Ключът на страшния съд

— Не зная. Патентована е и е засекретена от „Виатус“. Във файла се споменава само като Ис222. „Ис“ означава „издръжлива на суша“. Но не това исках да ти покажа. — Хенри посочи екрана. — Този образец ми бе пратен от Джейсън Горман преди два месеца.

— Преди два месеца ли?

— Да. Момчето беше много развълнувано, че ще участва в опитите в Африка. Не е трябвало да разпространява информацията. Това е нарушение на условията за поверителност. Мога само да си представя колко отчаян е бил в последния миг. Но все пак се е сетил да запази каквото може.

— Какво по-точно е изпратил?

Хенри затрака на клавиатурата и зареди последните данни.

— Ще ти покажа. Значи току-що са прибрали първата реколта от засадените семена. Той е изпратил пълния анализ на реколтата, в това число и цялата ДНК проба. Ето резултатите.

На екрана се появи нова група хромозоми. Отново повечето бяха маркирани с черно, както се означаваше нормалната ДНК на царевицата. В случая обаче бялата хромозома не беше сама. Над нея имаше и друга, на черни и бели пунктири.

— Не разбирам — каза Андреа.

— Погледни по-внимателно.

Хенри увеличи изображението на трансформираната хромозома. Сега се виждаха отделните й гени, изобразени като черни и бели ивици.

Хенри обясни:

— Чуждата ДНК се вгражда в друга хромозома, напада съседа си.

— Разпространява ли се?

Хенри седна и впери поглед в Андреа. Позволи си да издаде част от вълнението си.

— Не мога да кажа със сигурност, но компилирах данните три пъти. Възможно е първият образец, изпратен от Джейсън, да е бил от различен хибрид. Може би са правили опити с повече от една версия на Царевицата. Но ако не е така, това означава, че генната модификация е нестабилна. Променя се от поколение на поколение. Образецът е станал по-чужд и по-малко царевица .

— Какво означава това?

— Нямам представа. — Той сви рамене. — Но някой трябва да научи за това. Вече пратих запитване до Отдела за агрокултурни биотехнологии на „Виатус“. Сигурен съм, че ще искат да разполагат с тези данни. Възможно е дори да получа нова субсидия от корпорацията.

Андреа пристъпи от крак на крак.

— В такъв случай може би ще получа повишаването на заплатата, за което намеквате. — На лицето й се появи усмивка, породена от вълнението му.

— Ще видим.

Андреа си погледна часовника.

— Ако нямате нужда от мен, ще си тръгвам. Кучетата ми са затворени цял ден. Сигурно не ги свърта на едно място и горят от желание да излязат.

Хенри я изпрати до вратата.

— Още веднъж благодаря, че дойде в почивния си ден.

Андреа спря, преди да излезе.

— Сигурен ли сте, че не искате да хапнете нещо?

— Не, ще привърша с обработката на данните и ще я кача на сървъра. Няма да отнеме много време.

Тя му махна с ръка и излезе. Вратата се затвори със съскане.

Хенри се върна при компютъра. Оформянето на доклада щеше да отнеме по-малко от час. Макар изпратеният от Джейсън файл да не хвърляше светлина върху смъртта на младежа, постъпката му определено говореше за смелото му сърце — нещо, с което баща му щеше да се гордее.

— Справи се добре, Джейсън — промълви Хенри, докато преглеждаше за последен път файловете.

През следващите петнайсет минути пишеше бележки и наблюдения. Искаше да впечатли „Виатус“. Техният отдел за агроултурни биотехнологии възлагаше анализирането на образците им на лаборатории от цял свят, макар че в момента предпочитаха предимно Индия и Източна Европа, където цените бяха по-ниски. Но лабораторията по генетика в Принстън бе една от най-добрите в света. Ако можеше да убеди корпорацията да им подхвърли малко работа…

На лицето му бавно плъзна усмивка.

На вратата отново се почука. Усмивката му стана още по-широка. Познаваше Андреа. Не го беше послушала. Сигурно беше минала през кафенето да му донесе нещо за хапване.

— Идвам! — извика той, отиде до вратата и размаха магнитната си карта, за да отключи.

17:30

Монк се качи в чакащото пред гарата такси. Партньорът му вече се бе настанил на задната седалка и даваше указания на шофьора.

— Лаборатория „Карл Икан“ в кампуса на Принстън. Намира се на Вашингтон Роуд.

Монк седна до него, оправи сакото си и се облегна. Загледа се в изработеното по поръчка куфарче „Танър Крол“ и прокара ръка по английската кожа. Кат му го беше подарила преди два месеца по случай годишнината му, когато се върна официално на работа, макар и непълноценно. Разбираше неизреченото послание на скъпия подарък. Кат беше повече от щастлива, че ще се занимава с бумаги и ще провежда рутинни инструктажи и разпити. Каквото и да е, стига да е далеч от неприятностите.