Джеймс Ролинс - Ключът на страшния съд

Набра друг номер — на асистента му.

Отговори Монк набързо обясни за отсъствието на д-р Малой.

— Няма ли го? — попита асистентката.

— Няма никой, само хлапета, които приличат на прекалено млади за студенти.

— Знам — разсмя се жената. — Стават все по-млади, нали? Съжалявам, но явно доктор Малой е все още в лабораторията си. Там го видях за последно, а той никога не чува мобилния си. Способен е да се съсредоточи до такава степен, че да пропусне и лекция. Точно от това се опасявах, затова се задържах тук. Много е развълнуван от последното си откритие.

Монк се сепна от последните думи. Да не би професорът да беше попаднал на нещо, което да помогне на случая?

— Вижте — продължи жената, — в момента съм от другата страна на улицата срещу кабинета ми, имам малко работа с лаборанта си. Има подлез, който свързва моята сграда с вашата. Питайте някой студент. Ще ви издействам карта от администратора и ще ви чакам долу. Лабораторията на доктор Малой е в подземния етаж. Предполагам, че би искал лично да ви покаже ДНК образеца.

— Добре. Ще се видим долу. — Монк прибра телефона в джоба си и махна на Крийд. — Хайде. Отиваме направо в лабораторията на професора.

Една студентка с много тесен пуловер ги упъти и Монк поведе партньора си към подземния етаж. Подлезът не беше труден за откриване.

Докато приближаваха входа на тунела, от другата страна им махна жена на средна възраст. Монк махна в отговор. Жената забърза задъхано с протегната ръка.

— Андреа Солдърич — представи се тя.

След като се запознаха, ги поведе по съседния коридор. Приказваше непрекъснато и явно бе нервна.

— Тук има само няколко лаборатории. Човек лесно може да се изгуби. Повечето помещения са складове и технически отделения… а, също и вивариумът, където държат опитните животни. Департаментът по генетика държи лабораторията си тук, за да ограничи достъпа на озон. Ето там е. — Вдигна магнитната си карта и се приближи до една от вратите, без да спира да говори. — Администраторът на департамента се опита да се обади в лабораторията. Никой не отговори. Само ще надникна. Сигурна съм, че не е напуснал кампуса.

Размаха картата и натисна дръжката. Херметичната врата се отвори и Монк моментално надуши острата миризма на дим — а наред с нея и нещо друго, като опърлена коса. Посегна към Андреа, но закъсня — тя видя какво има вътре. На лицето й се изписа объркване, после ужас. Вдигна ръка да прикрие устата си.

Монк я издърпа настрани и я бутна към Крийд.

— Дръж я тук.

Пусна куфарчето, посегна към кобура под мишницата си и извади служебния си пистолет, „Хеклер и Кох“ калибър 45. Андреа се извърна и зарови лице в рамото на Крийд.

— Имаш ли оръжие? — попита го Монк.

— Не… нали дойдохме просто за разговор.

Монк поклати глава.

— Нека позная, младок. Никога не си бил бойскаут. И без да чака отговор, влезе в лабораторията, като покри възможните места за атака. Сигурен беше, че нападателят отдавна не е тук, но нямаше намерение да рискува. Д-р Хенри Малой бе вързан за един стол в средата на помещението. Главата му бе клюмнала на гърдите. Под стола имаше локва кръв.

Компютърът зад него бе превърнат в овъглена развалина.

Монк се огледа. Бяха изключили детекторите за дим.

Отиде до професора и провери пулса му. Нищо. Тялото обаче бе все още топло. Забеляза счупените пръсти. Ученият беше измъчван. Най-вероятно за информация.

Убийството бе с майсторски удар с нож в гърдите. Ако можеше да се съди по бързата смърт, Малой бе проговорил.

Монк подуши въздуха. До тялото миризмата на изгорено бе по-силна. Леко повдигна брадичката на убития. Главата се отметна назад и разкри източника на миризмата. Дамгата беше в средата на челото, с мехури по краищата, прогорила цялата плът до костта.

Кръг и кръст.

Тих звън насочи вниманието му към вратата. Беше от мобилен телефон. Монк се върна в коридора — не искаше да замърсява местопрестъплението.

Андреа бе с телефон на ухото. Очите й бяха пълни със сълзи, носът й течеше. Подсмърчаше, докато слушаше.

— Какво?! — Не беше толкова въпрос, колкото смаяно възклицание. — Не! Защо?

Подпря се на стената и се свлече на пода. Телефонът се изплъзна между пръстите й. Монк клекна до нея.

— Какво има?

Тя поклати невярващо глава.

— Някой… — Посочи телефона. — Обади се една съседка. Чула кучетата ми да лаят, видяла някой да излиза от къщата ми. Отишла да провери. Вратата била отворена. Те… убили са кучетата ми. — Закри лице с длани. — Защо не си отидох направо у дома, както казах на доктор Малой?