Джеймс Ролинс: Ключът на страшния съд

Ръцете на Жерар потънаха в студения корем на момчето.

Стоящият от другата страна Мартин докосна челото си и мислено се помоли за прошка за това прегрешение. Но вече бе твърде късно да получат прошка от момчето. Трупът му можеше единствено да потвърди най-големите им страхове.

Жерар измъкна еластичния бял стомах, от който висеше подут лилав далак. Ловко го отряза и го пусна на масата. Още един разрез и стомахът зейна отворен. Сякаш от някакъв противен рог на изобилието по дъските се изсипа гъста зелена смес от несмлян хляб и зърно.

Разнесе се тежка воня. Мартин прикри устата и носа си с длан — не заради нея, а заради ужасната истина.

— Момчето е умряло от глад, това е ясно — каза Жерар. — Но с пълен стомах.

Смразен, Мартин отстъпи назад. Доказателството беше налице. Трябваше да изследват и други, за да са сигурни. Но смъртта изглеждаше същата като на острова, отбелязан в Книгата на сметките с червено мастило като „опустошен“.

Впери поглед в изкорменото момче. Това бе тайната причина да се наложи проучването. Целта му бе да се намери този мор в страната и да бъде ликвидиран, преди да се е разпространил. Смъртните случаи бяха същите като на онзи самотен остров. Жертвите като че ли се бяха тъпкали с храна, но въпреки това бяха умирали от глад, без да извлекат сила от погълнатото.

Трябваше му свеж въздух и излезе навън на слънце. Загледа се в тучните зелени хълмове. Подухна ветрец и зашушна в нивите с ечемик, овес, пшеница и ръж. Мартин си представи отнесен в океана човек, който умира от жажда, заобиколен от вода, която не става за пиене.

Това тук беше същото.

Потръпна под немощното слънце. Искаше му се да е колкото се може по-далеч от тази долина. Отдясно, от другия край на селския мегдан, се чу вик. Някаква облечена в черно фигура стоеше пред отворена врата. За миг Мартин се уплаши, че това е самата Смърт, но след това фигурата махна с ръка и развали илюзията. Бе абат Орен, също член на групата и игумен на манастира Келс в Ирландия. Стоеше на входа на селската църква.

— Ела да видиш! — извика абатът.

Мартин се запрепъва към него. Беше повече рефлекс, отколкото съзнателно движение. Не искаше да се връща в ковачницата. Щеше да остави момчето на грижите на френския касапин. Прекоси мегдана, изкачи стъпалата и застана до католическия монах.

— Какво има, абат Орен?

— Богохулство — изсъска ирландецът и влезе в черквата. — Да поругаят по такъв начин това свято място. Нищо чудно, че всички са били покосени.

Мартин забърза след него. Абатът бе слаб като скелет и приличаше на призрак в прекалено широкия си пътен плащ. Той бе единственият от цялата група, който бе посетил острова срещу ирландското крайбрежие и бе видял същото опустошение и там.

В неугледната църква бе мрачно, пръстеният под бе покрит с тръстика. Нямаше пейки, покривът бе нисък, с тежки греди. Единствената светлина идваше през двата високи тесни прозореца в дъното. Прашните лъчи падаха върху олтара, който представляваше една-единствена каменна плоча. Явно отгоре й бе имало покривало, но сега то лежеше захвърлено на земята, най-вероятно от монаха, докато беше търсил.

Абат Орен отиде до олтара и посочи с трепереща ръка голия камък. Раменете му се тресяха от гняв.

— Богохулство — повтори той. — Да изрязват езически символи в дома на нашия Господ.

Мартин се приближи и се наведе над олтара. Камъкът бе украсен със слънца и спирали, кръгове и странни усукани фигури, несъмнено езически.

— Защо им е на тези набожни хора да извършват подобен грях?

— Не мисля, че това е дело на селяните — рече Мартин.

Прокара длан по олтара. Усети под пръстите си старостта на знаците, износените ръбове на изрязаните фигури. Определено бяха много стари. Мартин си спомни твърдението на коларя, че мястото било прокълнато, че било свещено за старите келти и че гигантските им камъни още можели да се открият скрити в мъгливите гори горе.

Изправи се. Явно един от тези камъни бе домъкнат в Хайглен, за да се използва като олтар в селската църква.

— Ако не са го направили те, тогава как ще обясниш това? — попита абатът. Отиде до стената зад олтара и обгърна с жест големия знак върху нея. Беше нарисуван скоро — с кръв, ако можеше да се съди по ръждивия цвят. Представляваше кръг, прерязан от кръст.

Мартин беше виждал подобни знаци върху надгробни камъни и стари руини. Това бе свещен символ на келтските жреци.

— Езически кръст — каза той.

— Намерихме същия и на острова, бележеше всяка врата.