Джеймс Ролинс: Ключът на страшния съд

Обърна се назад, махна на спътниците си да продължат към малкото селце и тримата препуснаха в лек галоп. Знаеха задълженията си. Мартин ги последва по-бавно, като оглеждаше и преценяваше всичко, покрай което минаваха. Изолираното в планинската долина селище беше записано под името Хайглен и бе известно в района с грънците си, изработени от глината, събирана от горещите извори, които допринасяха за мъглите в горите наоколо. Твърдеше се, че начинът на изпичане и съставът на глината за съдовете били строго пазени тайни, известни единствено на местните майстори.

А сега тези тайни бяха изгубени завинаги.

Каруцата се друсаше по пътя покрай още насаждения — ръж, овес, боб, редове зеленчуци. Някои от нивите носеха следи от скорошна жътва, други като че ли бяха предадени на огъня.

„Нима селяните са заподозрели истината?“

Докато се спускаха към долината, покрай пътя се появиха кошари с високи огради, които донякъде скриваха ужаса от другата страна. Подутите трупове на стотици овце образуваха цели могили по обраслите ливади. По-близо до селото започнаха да се появяват свине и кози, проснати, с хлътнали очи, оставени да лежат там, където са умрели. В една нива лежеше кокалест вол, все още запрегнат в ралото.

Наближаваха центъра, а селото си оставаше все така притихнало. Не ги посрещна лай на куче, не се чу кукуригане на петел, нито рев на магаре. Църковната камбана не зазвъня и никой не извика на непознатите пътници.

Над цялото село тегнеше пълна тишина.

Както щяха да открият, повечето мъртъвци все още лежаха в домовете си — явно накрая са били твърде слаби, за да излязат навън. Един от труповете обаче лежеше проснат на мегдана, недалеч от каменните стъпала на господарската къща. Човекът изглеждаше така, сякаш току-що е паднал, сякаш се е спънал по стълбите и си е счупил врата. Но дори от високата каруца Мартин забеляза съсухрената кожа върху костите, кухите очи, потънали дълбоко в черепа, изтъняването на крайниците.

Пораженията бяха същите като при животните в полята. Сякаш цялото село бе подложено на обсада и бе измряло от глад.

Чу се чаткане на копита и Реджиналд спря коня до каруцата.

— Хамбарите са пълни — каза той и отри ръце в гащите си. Високият, покрит с белези мъж бе ръководил кампаниите на крал Уилям в Северна Франция. — Намерих плъхове и мишки в зърнохранилищата.

Мартин го погледна.

— Мъртви като всичко останало. Точно като на онзи прокълнат остров.

— Но ето че опустошението е стигнало и до нашите брегове — промърмори Мартин. — Навлязло е в земите ни.

Именно затова бяха пратени тук, затова пътят беше заварден и групата им се бе заклела да пази тайна.

— Жерар намери добър труп — каза Реджиналд. — По-пресен от повечето. На момче. Отнесе го в ковачницата. — Тежката му ръка посочи една дървена постройка с висок каменен комин.

Мартин кимна и слезе от каруцата. Трябваше да знае със сигурност и имаше само един начин да разбере. Работата му като кралски следовател бе да научи истината от мъртвите. Макар че засега смяташе да остави най-кървавата работа на френския касапин.

Приближи отворената врата на ковачницата. Жерар стоеше приведен над студената пещ. Французинът бе служил в кралската войска, където бе рязал крайници и бе правил всичко по силите си, за да запази живота на войниците.

Беше разчистил тезгяха в центъра на ковачницата и вече бе съблякъл момчето и го бе вързал за него. Мартин впери поглед в бледата изтощена фигура. Собственият му син бе горе-долу на същата възраст, но смъртта бе състарила горкото селско момче и го бе направила да изглежда много по-съсухрено, отколкото подобаваше за неговите осем или девет години.

Докато французинът приготвяше ножовете, Мартин огледа момчето по-подробно. Ощипа кожата и забеляза липсата на тлъстина под нея. Разгледа напуканите устни, люпещата се кожа по главата, където косата беше опадала, подутите глезени и стъпала; най-много внимание обаче обърна на изпъкналите кости и прокара длани по тях, сякаш се мъчеше да разчете карта с пръсти — ребра, челюст, очници, таз.

Какво се беше случило?

Знаеше, че истинските отговори лежат по-дълбоко.

Жерар пристъпи към масата с дълъг тънък нож в ръка.

— Ще се захващаме ли за работа, monsieur?

Мартин кимна.

След четвърт час трупът на момчето лежеше на масата като изкормено прасе. Разрязаната от слабините до глътката кожа бе издърпана настрани и закована за дървото. Подутите розови вътрешности лежаха сплетени в кървавочервената кухина. Под ребрата изпъкваше кафеникавожълт черен дроб, прекалено голям за толкова малко тяло, особено за момче, станало само кожа и кости.