Джеймс Ролинс: Ключът на страшния съд

Пролетта на 1086 г.

Англия

Първият знак бяха гарваните.

Докато теглената от кон каруца трополеше по изровения път между засетите с ечемик ниви, ятото се вдигна на черен рояк. Гарваните полетяха панически в утринната синева, но това не бе обичайният полет на подплашени птици. Въртяха се и се спускаха стремително надолу, преобръщаха се и пляскаха с криле. Сблъскваха се един с друг и се сипеха от небето. Малките им телца тупваха на пътя, потръпваха в коловозите. Крилете им пърхаха слабо.

Но най-тревожното от всичко бе пълната тишина.

Никакво грачене, никакви писъци.

Само трескавият плясък на криле, следван от тихия удар на покрити с пера тела в твърдата земя и натрошените камъни.

Коларят се прекръсти и дръпна поводите. Очите под тежките клепачи се загледаха в небето. Конят тръсна глава и изпръхтя в сутрешния мраз.

— Продължавай — обади се пътникът отзад. Мартин Бор, най-младият от кралските следователи, беше изпратен тук по тайната заповед на самия крал Уилям.

Сгушен в тежкото си наметало, Мартин си спомни писмото, запечатано с големия кралски печат. Обременен от цената на войната, крал Уилям бе пратил из страната десетки пълномощници, за да направят опис на земите и имотите в кралството. Всичко това бе събрано в чудовищен том, наречен Книга на сметките, съставен от един-единствен книжник и написан на тайнствена форма на латинския. Целта на описанието бе да се определят съответните данъци, дължими на Короната.

Поне така се твърдеше.

Някои заподозряха, че за подобно мащабно проучване има някаква друга причина. Сравняваха книгата с библейското описание на Страшния съд, според което Бог имал записани всички човешки дела в Книгата на живота. Така мълвата започна да нарича резултата от преброяването Книга на Страшния съд.

Мълвата се оказа по-близка до истината, отколкото се предполагаше.

Мартин беше прочел запечатаното писмо. Беше наблюдавал самотния писар, който прилежно записваше резултатите на кралските пълномощници в голямата книга. А след това видя как книжникът изписва с червено мастило една-единствена латинска дума.

Vastare.

Опустошен.

Много райони бяха отбелязани с тази дума — така се означаваха земите, опустошени от война или грабежи. Но две от вписванията бяха направени изцяло с алено мастило. Едното бе за пуст остров между бреговете на Ирландия и Англия. В момента Мартин наближаваше другото място. Кралят му бе заповядал да проучи положението. Той се беше заклел да пази тайна и бе получил трима помощници. В момента те яздеха зад каруцата.

Коларят подръпна повода, за да накара огромния дорест кон да ускори ход. Колелата на каруцата прегазваха треперещите тела на гарваните, трошаха кости и пръскаха кръв.

Стигнаха билото и пред тях се ширна богата долина. Под възвишението се бе сгушило малко селце с каменно имение в единия край и островърха църква в другия. Останалата част от селището се състоеше от колиби и дълги къщи със сламени покриви, както и от дървени кошари и малки гълъбарници.

— Това е прокълнато място, господарю — каза коларят. — Помни ми думата. Не чума е върлувала тук.

— Точно това сме дошли да проверим.

На една левга зад тях стръмният път бе затворен от кралската войска. Никой не се допускаше да премине, но това не бе попречило из съседните села и чифлици да плъзнат слухове за странни смъртни случаи.

— Прокълнато — отново промърмори мъжът и подкара каруцата към селото. — Чух, че навремето тези земи принадлежали на келтските неверници. Били свещени според езическите им вярвания. Камъните им още могат да се намерят из горите по ей ония възвишения.

Изсъхналата му ръка посочи хълмовете, издигащи се високо към небето. Между дърветата пълзяха мъгли и превръщаха зелените гори в мрачни обиталища на сивото и черното.

— Те са проклели това място, дума да няма. Те са донесли злата орис на онези, които носят кръста.

Мартин Бор не обръщаше внимание на подобни суеверия. Беше на тридесет и две години и бе учил при най-добрите умове от Рим до Британия. И беше дошъл тук с вещи хора, за да открие истината.