Джеймс Ролинс - Ключът на страшния съд

Освети целия купол и разбра какво гледа.

— Звездна карта — каза Рейчъл.

Именно. Грей разпозна съзвездията, оформени от парченцата кварц. Кристалите бяха с различна големина и създаваха илюзия за перспектива.

Но не разполагаха с време да се възхищават на майсторството на създателите.

— Ами ключът? — напомни им Сейчан. — На остров Бардси реши, че кръстът съдържа комбинацията за отварянето на хранилището. Възможно ли е тук да е същото? Виж.

И посочи кръглия елемент на кръста. Бронзовото колело бе разделено с дълбоки бразди, подобни на онези от каменния кръст на Бардси.

„Подобно на ключа на сейф“.

Грей подозираше, че Сейчан е права, но имаше и един проблем.

Не знаеше комбинацията.

А когато беше опитал миналия път, това едва не коства живота им.

По тревожните физиономии на останалите бе ясно, че и те не са забравили.

— Ще трябва да опитаме — каза Уолас.

— И ако задействаме капана, Ковалски ще дръпне лоста като миналия път — добави Сейчан.

Професорът поклати глава.

— Дори и да се получи, може и да ни прецака. Дърпането на лоста може да ни спаси задниците от капана тук, но в същото време и да отвори стълбището.

Погледна многозначително останалите. Станеше ли подобно нещо, командосите щяха да се изсипят тук. — От трън, та на глог — кисело заключи Уолас. Грей отново се обърна към кръста.

— Имаме право на един опит. Направим ли грешка, обречени сме.

Рейчъл предложи основателна причина да опитат:

— А ако не направим нищо, пак сме обречени.

Ковалски също имаше мнение. Измърмори го тихо, но акустиката в залата си я биваше.

— Чуя ли още някой да казва „обречен“, се разкарвам.

15:48

Криста стоеше до Хатаб, докато специалистът по взривове на екипа пълнеше последната дупка с пластичен експлозив. Пръстите му оформяха заряда с умението на скулптор. След като остана доволен от резултата, той заби в него безжично задействащ се детонатор и махна на всички да се отдалечат.

Върнаха се в градината.

Никой не искаше да остава на покритата алея. Специалистът ги бе предупредил, че има вероятност взривът да я срути и да погребе тайния вход.

— Готови? — попита Хатаб.

Криста махна нетърпеливо с ръка.

Хатаб кимна. Специалистът вдигна предавателя и натисна копчето.

15:49

Взривът накара Рейчъл да приклекне — не от сътресението, а от страх. И без това беше напрегната, а експлозията я свари съвсем неподготвена. Метрите скала заглушиха гърмежа, но въпреки това той прозвуча като изстрел.

— Опитват се да си пробият път — каза Сейчан, взираше се назад към тунела.

— Имам грижата! — извика Ковалски и хукна по тунела с карабината си. Но беше сам срещу цяла армия.

Клекналата Рейчъл се отпусна и седна на пода. Треската й се влошаваше. Побиваха я ледени тръпки.

Главата й пулсираше, сякаш мозъкът й се раздуваше и свиваше с всеки удар на сърцето. Вече не можеше да не обръща внимание и на гаденето.

Грей впери поглед в нея. Тя му махна да продължи да изучава кръста. През последните десет минути Грей го бе разглеждал, без да го докосва. Обиколи го безброй пъти. Понякога се навеждаше напред, друг път отстъпваше няколко крачки и го съзерцаваше от разстояние.

Бяха забелязали някои особености. Хоризонталното рамо беше кухо. А от задната страна на кръста имаше дълга връв, прикрепена към центъра му. Беше от сухожилия, сплетени в дебела корда, в края на която имаше триъгълно парче бронз.

Никой не знаеше какво представлява тя — и никой не смееше да я докосне.

Тропотът на кубинки оповести завръщането на Ковалски.

— Не успяха — извика той с облекчение. — Все още сме на сигурно.

— Ще продължат да опитват — предупреди ги Сейчан.

Рейчъл погледна Грей. Времето им изтичаше. Грей беше спрял. Отпусна се бавно на пода, сякаш се предаваше.

Но тя го познаваше добре.

Поне така се надяваше.

15:59

Криста приближи телефона до ухото си. Не искаше да отговаря на повикването, но нямаше избор. С другата си ръка запуши другото си ухо. Сирените продължаваха да вият. Стрелбата откъм затвора също се беше усилила. Сякаш бушуваше истинска война. Криста знаеше, че сражението всеки момент може да се пренесе и в този изолиран оазис.

— Знаем къде са! — извика тя в телефона, като се мъчеше да скрие отчаянието в гласа си. — Най-много след десет минути ще си пробием път до прохода.

Хвърли поглед към покритата алея. Хатаб следеше работата на специалиста по взривовете. Алжирецът забеляза, че го гледа, и вдигна и десетте си пръста, потвърждавайки предположението й.