Джеймс Ролинс - Дяволската колония

Ханк треперливо пое дъх и отново спусна покривалото върху мъртвите. Той все още беше жив. Както и този решителен младеж. Под масата се чу тупкане на опашка.

„Ти също, Кауч“.

Ханк отвърна на жеста на Джордан и стисна за момент ръката му, преди отново да насочи вниманието си към ситуацията. Все още не беше променил мнението си относно последния дом на тоутсиий унстоу пуутсийв. Колегата на Пейнтър на изток беше разчел правилно картата.

Или поне Ханк смяташе така.

— Какво открихте? — попита Джордан.

— Четях индианските предания за Йелоустоун и се опитвах да открия в митовете и легендите нещо, което да подкрепя хипотезата за изгубен град в долината. Доста обезсърчителна работа. Коренните американци живеят в района вече над десет хиляди години. Шайени, кайова, шошони, чернокраки, а по-късно и кроу. Всички тези племена обаче говорят съвсем малко за уникалната долина. Мълчанието направо крещи и няма как да не събуди подозрение.

— Може би не са знаели за нея.

— Не, имали са имена за долината. Кроу я наричали „горящата земя“ или „земята на изпаренията“. Чернокраките я описват като „многото пушеци“. За плоскоглавите била „пушек от земята“. Какво по-точно от това? Племената определено са знаели за Йелоустоун.

— В такъв случай може да не са говорели, защото са се страхували от тази земя.

— Това е общоприетото заключение. Индианците вярвали, че съскането и ревът на гейзерите са гласове на зли духове. Поверието все още битува в някои кръгове, но е пълна глупост. Последните антропологични изследвания показват, че случаят не е такъв. Древните индианци не изпитвали страх от димящата земя. Тъкмо напротив, измислената история се повтаряла и преповтаряла най-вече от първите бели заселници, може би за да изкарат съседите си абсолютни диваци с малко мозък… или пък да оправдаят заграбването на земите, тъй като индианците се страхували да ги ползват.

— Тогава каква е истинската история?

Ханк посочи екрана.

— Истината е озадачавала учените отдавна. Ето какво пише историкът Хайрам Читъндън през хиляда осемстотин деветдесет и пета: „Неоспорим факт е, че за Националния парк Йелоустоун няма никаква информация, взета от индианците… Тяхното пълно мълчание относно него е колкото загадъчно, толкова и забележително“.

— Не ми прилича да са се страхували — отбеляза Джордан. — По-скоро са криели нещо.

Ханк докосна носа си — „право в десетката, момчето ми“ — и посочи екрана.

— Виж това. Намерих откъса в една наскоро излязла книга. Това е извадка от стар дневник на един от първите заселници, Джон Хамилкар Холистър. Не успях да открия нищо подобно другаде, но е повече от показателно за това мълчание на индианците.

Джордан се наведе към екрана.

Ханк също зачете заедно с него.

Има съвсем малко индиански легенди за тази нарочно непозната земя. От тях аз открих само една, според която на никой бял не трябва да се казва за този пъкъл, за да не навлезе той в района и да сключи съюз с дяволите, и с тяхна помощ да унищожи всички индианци.

Поразеният Джордан ахна.

— Значи наистина са криели нещо!

— Нещо, което прадедите ни не са искали да попада в неподходящи ръце от страх, че ще бъде използвано срещу тях.

— Онзи изгубен град трябва да е там.

„Но къде?“

Ханк се опита да се отърси от парализиращото отчаяние. Щеше да следва примера на Джордан. Нямаше да изгуби надежда. Забеляза, че младежът се взира през прозореца към светлините на Флагстаф в далечината. Но Ханк знаеше, че мислено е много по-далеч и го измъчва тревога, нямаща нищо общо с вулкани и изгубени градове.

Този път той се пресегна и стисна окуражително ръката на младежа.

— Ще я върнем.

01:38

Солт Лейк Сити, Юта

Беше минал почти час, откакто Каи разговаря с чичо си Кроу. Сега седеше на един стол в трапезарията. Ръцете й не бяха вързани, но нямаше какво да прави освен да дъвче нокътя на палеца си.

В апартамента кипеше оживена дейност. Командоси сменяха бойните си екипи с цивилни дрехи, които подхождаха зле на такива яки наемници. Събираха багаж и екипировка, разглобяваха оръжия. Готвеха се да потеглят.

Дори компютърното оборудване беше прибрано в специално пригоден висок куфар на колела. От него излизаха кабели, виещи се до изкормения телефон на Джордан.

Рафаел крачеше около куфара в очакване на обаждането на чичо й.

Каи пъхна ръце между коленете си, изпълнена с безпокойство, балансираща на ръба на ужаса.