Джеймс Ролинс - Дяволската колония

Оставаше само едно последно искане.

Рафе вдигна ръка. Един войник избута напред Каи Куочийтс. Беше със запушена уста и вързани ръце. Очите й станаха огромни, когато видя Пейнтър.

Той незабавно се втурна напред да й помогне. Препъна се на моста и за момент забрави всякаква предпазливост. Заслепен от бащинската нужда да защити, Пейнтър свали раницата и я остави да виси на китката му… и едва тогава Рафе разбра грешката си.

„О, не…“

18:30

Пейнтър разчете разбирането в очите на французина. Трябваше му огромно усилие, за да откъсне вниманието си от Каи. Беше видял синините по лицето на Джордан и това го беше вбесило.

Бяха ли наранили Каи?

Подобни въпроси трябваше да почакат.

Закова се на място. Беше направил само няколко крачки по моста и вече се намираше над пролома, но все още на достатъчно разстояние от неприятелите от другата страна. Държеше ръката си протегната настрани. Тежката раница се люлееше на върха на пръстите му над пролома. Парата изгаряше незащитената кожа и обгръщаше ръката му с жълтеникав отровен облак. Реката долу съскаше и клокочеше.

— Вазата е у вас — смаяно промълви Рафаел, но в гласа му се долавяше и уважение. — През цялото време е била у вас.

Пейнтър се пресегна над пропастта и разкопча основното отделение на раницата. Златото засия.

— Застреляте ли ме, това пада в реката. Ако си искате съкровището, ще пуснете племенницата ми. Щом мине по моста и влезе в тунела зад мен, ще ви хвърля раницата.

— И каква гаранция имам, че ще го направите?

— Имате думата ми.

Не откъсваше поглед от Рафаел — не за да го заплаши, а за да покаже, че намерението му е твърдо. Говореше честно. Нямаше място за измами и хитроумни планове. Трябваше да рискува всичко, за да спаси Каи. Ковалски беше заел добра защитна позиция. Рафаел по-вероятно щеше да си тръгне с вазата, вместо да се опитва да ги измъкне от дупката им. Така Каи щеше да има шанс.

Но това не означаваше, че Рафаел няма да заповяда на хората си да застрелят Пейнтър веднага щом им хвърли раницата. Така че Пейнтър трябваше да направи всичко възможно да намери убежище зад камъните и да се опита да стигне до тунела.

Не беше кой знае какъв план, но с друго не разполагаше.

Рафаел продължаваше да се взира в него, като се мъчеше да прочете мислите му. Накрая кимна.

— Вярвам ви, мосю Кроу. Прав сте. Можем да приключим това като цивилизовани хора. — Леко се поклони. — До нови срещи.

Французинът се обърна и направи знак на хората си да освободят Каи. Те развързаха ръцете й. Пейнтър гледаше. Все още със запушена уста, тя гледаше с широко отворени очи… но не към него.

А зад него.

Заради бълбукането на реката не беше чул стъпките, докато не стана твърде късно. Докато се обръщаше, усети издайническото треперене под краката си, когато някой се втурна по моста. Зърна за миг висока тъмна фигура, носеща се към него. От удара с рамо в гърдите полетя във въздуха и рухна на моста, останал без дъх. Силни пръсти отскубнаха раницата от ръката му.

Пейнтър се надигна и видя някаква жена да тича към отсрещната страна. Спря при Рафаел. Французинът беше спазил думата си и беше изтеглил мъжете си. Пейнтър не трябваше да е толкова конкретен.

Високата чернокожа жена, същинска амазонка, подаде раницата на Рафаел.

— Merci, Ашанда.

Пейнтър коленичи на каменния мост. Беше победен.

Оръжията отново се насочиха към него, но вместо да заповяда да го застрелят, Рафаел махна на хората си да се оттеглят. Погледна Пейнтър в очите.

— По-добре да се махнете от този мост, mon ami.

Кимна настрани и един от войниците му вдигна предавател и завъртя някакво копче. Разнесе се оглушителен гръм. Отсрещната страна на моста експлодира, пръскайки пясъчник и хоросан. Оглушен и ослепен, Пейнтър отлетя назад и се претърколи на твърдата скала.

Надигна се на четири крака и видя Рафаел и хората му да си тръгват. Останалата част от моста се разпадна и полетя в реката, вдигайки лениви пръски и още серни изпарения.

Когато стигна тунела, Рафаел задържа Каи за рамото и отпуши устата й.

— За да може да се сбогува!

Високият командос трябваше да поддържа Кай, за да не се свлече на земята. Жалният й уплашен глас разкъса сърцето на Пейнтър.

— Чичо Кроу… Съжалявам…

После я помъкнаха в тунела. Все още на колене, Пейнтър слушаше как хлипането и виковете й заглъхват.

Зад него се чуха стъпки. Ковалски изтича в залата, следван от Джордан.

— Какво стана с моста?