Джеймс Ролинс: Дяволската колония

— Да се надяваме, че тук няма да се стигне до подобна каша.

Междувременно бяха стигнали до дъното на клисурата. Кауч ги чакаше с изплезен език и все така вирната опашка.

Маги се намръщи от миризмата на развалени яйца, носеща се от серния извор, който загряваше клисурата. По лицето й вече бяха избили капки пот. Започна да си вее с ръка.

Тръгнаха към входа на пещерата. Двама войници от Националната гвардия стояха на пост, въоръжени с карабини и пистолети. Покрай целия медиен шум иманярството беше основна грижа, особено покрай слуховете за скритото вътре съкровище.

Единият от гвардейците, редник Стинсън, младеж с къса тъмноруса коса, пристъпи напред. Беше тук цяла седмица и вече познаваше учените.

— Майор Райън е вътре — каза той. — Чака ви, преди да изнесе артефакта.

— Добре — отвърна Ханк. — Горе и без това се е натрупало доста напрежение.

— И камери — добави Маги. — Няма да изглежда добре, ако покажат как човек във военна униформа се изнизва със свещен индиански артефакт. Нещата трябва да се направят по-дипломатично.

— Същото си мисли и майор Райън. — Редникът им направи път и добави под нос: — Само че започна да губи търпение. Не се изрази особено мило за ставащото тук.

„Че това новина ли е?“

Майор Райън се беше оказал същинска досада.

Ханк помогна на Маги да се качи на площадката пред входа на пещерата. Големите му длани я хванаха здраво за бедрата, от което по тялото й мина гореща вълна, последвана от горчивия спомен. Същите тези длани бяха галили голото й тяло — кратка забежка, родена от дългите нощи заедно и дълбокото приятелство. Но накрая този вид отношения не им понесе. Бяха по-добри приятели, отколкото любовници.

Въпреки това бузите й горяха, когато той се качи с лекота на площадката при нея. Като че ли не забеляза реакцията й, което я изпълни с благодарност и същевременно я жегна.

Ханк заповяда на Кауч да остане отвън. Кучето наведе разочаровано глава, също като нея.

Тъкмо влязоха в коридора, когато отдолу се чу приглушен вик. Двамата се спогледаха и Ханк завъртя очи. Както обикновено, майор Райън беше недоволен. Командирът на военната част въобще не се интересуваше колко важно е откритието за антрополозите и изобщо не криеше отвращението си от това назначение. Освен това Маги подозираше, че зад всичко това се крие и расизъм. Беше подочула негово подхвърляне за събралите се в лагера индианци: „Трябвало е да ги издавим в Тихия океан, когато сме имали тази възможност“.

Въпреки това трябваше да работи с този човек — поне докато съкровището не се озове на сигурно място. Това бе една от причините двамата с Ханк да получат позволение да извадят тотема и да го пренесат в университетския музей. Беше твърде ценен, за да го оставят без охрана. След това мерките за сигурност можеха да се намалят и имаше надежда, че къкрещата неприязън донякъде ще утихне.

Маги стигна залата и спря на входа, за пореден път потресена от страховитата гледка на мумифицираните останки. Помещението се осветяваше от силни прожектори, захранвани с акумулатори. Мрежа и жълта полицейска лента разделяха пространството. Беше оставена заградена пътека, водеща към следващия коридор.

Тръгна напред, но вниманието й отново се отклони към телата наоколо. Бяха запазени изумително добре. Постоянната топлина ги бе изсушила напълно и бе концентрирала солите в тъканите, които играеха роля на естествена саламура.

За хиляден път се запита защо всички са се самоубили. Спомни си историята за обсадата на Масада и как еврейските въстаници предпочели да сложат край на живота си вместо да се предадат на римския легион пред портите.

„Дали нещо подобно не се е случило и тук?“

Нямаше отговор. Това бе само една от толкова многото други загадки.

С периферното си зрение долови раздвижване на сенките, рязко спря и се загледа към купчината тела в отсрещния ъгъл. Нечия ръка я докосна по рамото и тя подскочи.

Пръстите я стиснаха успокояващо.

— Какво има? — попита Ханк.

— Стори ми се, че виждам…

Прекъсна я вик от коридора:

— Крайно време беше да се домъкнете!

В отсрещния коридор затанцува светлина. Появи се майор Райън с фенер в ръка. Беше в пълна униформа, в това число и каската, от която очите му тънеха в сянка. Устните му обаче бяха свити раздразнено.

Направи им знак с фенера и се обърна назад към коридора.

— Да се размърдаме. Контейнерът е готов, както го поръчахте. Двама от хората ми ще ви помагат.