Джеймс Ролинс - Кръвна линия

Но явно имаше и уловка, клауза в договора, която трябваше да се разгледа преди това.

Лиза се дръпна навътре във файтона, като го помъкна след себе си. Обърна се към него.

— Искам деца… просто да сме наясно.

— Знаех си, че не трябва да го правя, след като видя бебето.

— Сериозно говоря. — Тя вдигна пръсти. — Искам две.

Пейнтър зяпна ръката й.

— Тогава защо си вдигнала четири пръста?

Кат се тръшна тежко на канапето в дневната, свали слънчевите си очила и лекия шал, който скриваше голата й глава. Шевовете по цялото тяло я сърбяха ужасно и нервите й бяха като нажежени.

Монк влезе няколко минути по-късно, понесъл Пенелопи, която дремеше невинно в обятията му.

— Бебето? — попита той.

— Вече е в люлката. Взе ли проходилката?

— Може да остане в минивана. Ако някой реши да счупи прозорец и да я открадне, негова си работа. Да вземе и памперсите, ако иска.

Монк продължи по коридора към детската стая, сложи детето в леглото и се върна при нея на дивана. Отпусна се и въздъхна.

Кат прокара длан по главата си. Внезапно очите й се насълзиха.

Монк я придърпа към себе си.

— Какво има?

— Виж ме само. Цялата в шевове и корички, без коса. Знаеш ли какви погледи ми хвърлят, когато изляза в парка?

Той завъртя лицето й към себе си и я придърпа, за да може Кат да види, че говори искрено.

— Ти си прекрасна. И ако това те притеснява, косата расте, а пластичният хирург ми обеща, че почти няма да останат белези.

Целуна я нежно по устните, за да запечата думите си.

— И освен това — добави, като търкаше собствената си бръсната глава, — да си плешив е чудесно.

— За теб — каза тя и избърса сълзите си.

Останаха прегърнати още няколко дълги съвършени минути.

— Чух, че говореше с Пейнтър — рече Монк. — Сигурна ли си, че няма нищо против?

Кат кимна на гърдите му и отвърна сънено:

— Мхм.

— А ти имаш ли нещо против?

Тя се дръпна, доловила сериозния му тон.

— Знам, че току-що плачех за драскотините си. Но…

Извърна се леко засрамена.

— Още ти харесва — рече той. — Да си на терен.

— Да. Особено с теб. Заедно беше още по-добре.

Монк се усмихна.

— В такъв случай май ще се връщам в Сигма. Така де, някой трябва да те измъква от кашите.

Усмивката й стана по-широка.

— А като стана въпрос за неща, които се правят по-добре заедно… — Той я повдигна и я сложи в скута си. Краката й обвиха кръста му. — И ако искаш твърдо доказателство за това колко си прекрасна…

Намести се.

Очите й се разшириха.

— Охо.

Президентът Джеймс Т. Гант седеше в количката, бутана от медицинската сестра. Двама агенти от Сикрет Сървис го следваха.

— Съпругата ви си почива — увери го сестрата, когато стигнаха стаята, пазена от друг агент.

— Благодаря, Пати — отвърна той. — Бих искал да вляза сам, ако нямаш нищо против.

— Разбира се, господин президент. Ако имате нужда от нещо, можете да позвъните.

Агентът отвори вратата и Джеймс вкара количката, като остави телохранителите си отвън. След като вратата се затвори, той стана и отиде до болничното легло.

Тереза вече беше претърпяла две операции за възстановяване на пораженията от „автомобилната злополука“, както гласеше официалната история. Бяха сложили пластина на мястото на счупената скула и бяха отворили черепа й, за да обгорят тъканите и да спрат вътрешното кървене. Докторите го предупреждаваха всеки път, че мозъчното увреждане е твърде тежко и че жена му ще остане във вегетативно състояние, вероятно без изгледи за възстановяване.

Въпреки това Джеймс играеше ролята на покрусен съпруг, готов да направи всичко, за да спаси живота на жена си, дори това да налага болезнени операции.

Загледа се към бръснатата й глава, тръбите, които влизаха във всеки отвор, спуснатите клепачи.

— Изглеждаш ужасно, Тереза — каза той, докато сядаше на края на леглото. — Докторите ми обясниха разликата между кома и вегетативно състояние. Комата се характеризира с липса на съзнание. А ти си запазила така нареченото частично съзнание. Казват, че има голяма вероятност да ме чуваш. Надявам се да е така.

Потупа дланта й.

— Перманентно вегетативно състояние е, когато останеш в това положение повече от година. Ще стигнем дотам, скъпа, уверявам те. Вече избрах една частна болница в Чарлстън. Собственост на фамилията Гант, разбира се. Ще се погрижат да останеш в това състояние завинаги, дори ако са нужни нови операции, които да гарантират, че никога няма да се събудиш.