Джеймс Ролинс - Кръвна линия

Унищожаването на фамилното имение на Гант в Южна Каролина остана потулено и незабелязано благодарение на забранената за полети зона. Официалната версия бе за естествен комин, който се отворил в планините на тяхна територия и предизвикал земетресение, довело до изтичането на газ и експлозия в Хижата. Докладът за героичната смърт на Робърт Гант, загинал в пожара, докато се опитвал да спаси хора, помогна за отклоняване на вниманието от истината. Специално подбрано отделение на Националната гвардия, положило клетва да пази тайна, продължаваше да разчиства мъртвите роботи, осеяли всичко наоколо.

Лиза най-сетне остави резултатите на Аманда и Уилям.

— Доволна ли си? — попита я Пейнтър.

— Всичко изглежда наред.

На нея й беше трудно да остави всичко зад гърба си. Изпитваше лична отговорност за бебето. То си имаше свой екип генетици, алерголози и неонатолози, които се грижеха за него. Малкият Уилям продължаваше да изхвърля остатъците от ПНК и се превръщаше в нормално момченце. Всяка алергична реакция се наблюдаваше внимателно и се вземаха необходимите мерки.

Лиза обаче не беше единствената, загрижена за благополучието му.

— Кога заминавате? — попита Аманда, гушнала спящото си момченце.

Тъкър седеше до леглото й с голямо плюшено куче под мишница, подарък за бебето.

— Утре сутринта. Двамата с Каин заминаваме за Русия.

Каин мръдна ухо към водача си, но и за миг не вдигна глава от одеялото; очите му не изпускаха и най-малкото потрепване на лицето на спящото дете, носът му от време на време подушваше пижамката му.

— Задължително да се отбиете, ако ви се случи да минете през Чарлстън.

— Разбира се. — Тъкър стана, целуна върховете на пръстите си и нежно докосна главата на детето.

Аманда остави бебето и вдигна ръка, за да прегърне Тъкър. Той се подчини и я прегърна за малко — или поне се опита. Тя го задържа с типичния за Гант инат. Накрая го целуна по бузата.

— Благодаря ти.

Тъкър се изправи изчервен.

Пейнтър и Лиза също се сбогуваха. Излязоха в коридора и Лиза отиде да поговори с докторите.

Щом останаха сами, Пейнтър направи още един опит:

— Сигма ще има полза от помощта ти. Както и от Каин. Чака ни много работа по изкореняване на Кръвната линия.

Наистина беше така, но вече бяха направили значителни стъпки в тази посока. Въоръжени с базата данни на Джейсън, разполагаха с много имена. Дърпаха нишки и гобленът, шит в продължение на хилядолетия, вече започваше да се разплита. Грей беше прав, когато каза, че в съвременната епоха е по-трудно да се криеш. Пустинята от миналото се беше смалила и не осигуряваше толкова много убежища.

Пейнтър беше сигурен.

С Гилдията бе свършено.

— Но винаги ще има и нови кризи, които да посрещаме — притисна той Тъкър. — Можем да използваме човек с твоите уникални таланти.

Тъкър се усмихна криво.

— Ще се въздържа. Никога не съм бил добър отборен играч. Но ако ви потрябвам, имате ми номера.

Обърна се и тръгна по коридора редом с Каин.

— Чакай! — извика Пейнтър след него. — Нямам номера ти.

Тъкър се обърна и извървя няколко крачки заднишком. Кривата усмивка се изправи.

— Нещо ми подшушва, директоре, че ако наистина ви потрябвам, ще ме намерите.

Прав беше.

Пейнтър вдигна ръка са довиждане.

Тъкър просто се обърна и изчезна зад ъгъла. Последна се скри размаханата опашка на Каин, готов за нови приключения.

Пейнтър остана неподвижен още секунда. Знаеше, че пак ще му се случи да види Тъкър и Каин.

Лиза се появи до него.

— Готов ли си?

„И още как“.

Хванати за ръце, двамата излязоха от болницата на ярката слънчева светлина. Отпред ги чакаше файтон, покрит с любимите й хризантеми — тъмночервени листенца, поръбени в златно.

Джейсън беше изнамерил редкия вид и пратката бе пристигнала навреме. Ковалски беше натоварен да уреди превоза. Цяла седмица беше подхвърлял един и същи лаф: „Извинете, но трябва да се видя с един човек за един кон“.

След още няколко стъпки Лиза позна цветето и незабавно заподозря, че има нещо.

— Пейнтър…? — започна тя.

Той я отведе до файтона, помогна й да се качи и падна на коляно върху стъпалото, показвайки малката, обшита в кадифе кутийка в ръката си.

Дланите на Лиза политнаха към бузите й.

— Не!

— Още не съм задал въпроса.

Тя свали ръце. Лицето й грейна и се изчерви като листенцата на хризантемите.

— В такъв случай — да, да, да…

Вдигна го на крака и направо го залепи за устните си. Целуваха се, смееха се, без да се отделят, след което продължиха към нещо по-дълбоко и смислено. За един безкраен момент останаха прегърнати, като мълчаливо си обещаваха никога да не се разделят.