Джеймс Ролинс - Кръвна линия

Знаеше от какво има нужда.

От преимущество.

Чукна клавиш и активира изглед към една килия в червената зона. На леглото седеше жена с бръсната глава, скрила лице в дланите си. Робърт се радваше, че се е обърнала.

Натисна копчето на интеркома.

— Да — отговори доктор Филдинг от лабораторията си в същата зона.

— Емет, каза, че искаш да тестваш най-новите поди, че ти е нужно по-сериозно предизвикателство за способностите им.

— Разбира се, сър — възбудено отвърна ученият.

— Тогава да започваме.

Продължи с инструкциите и се обади където бе необходимо. След като приключи, натисна друго копче и активира камерата, до която имаше достъп единствено той след въвеждането на специален код.

Никой не биваше да научава за тази пленница.

На екрана се появи друго помещение, обзаведено разкошно, с голямо легло, меки кресла, камина и стени с гоблени. Таванът беше с дървени греди, готически арки и от него висеше вековен кристален полилей.

Но тази стая също бе килия.

Прозорецът, от който нахлуваше слънчева светлина, имаше яки решетки. Здравата дървена врата, обкована с желязо, се заключваше електронно.

Пленницата явно чу движението на камерата, когато Робърт я завъртя към прозореца. Стоеше очертана на ярката слънчева светлина — тъмна сянка, строен силует на ослепителния фон.

Забелязала движението на камерата, тя пристъпи напред и вдигна очи.

Още беше облечена в същите кожени дрехи, с които се бе озовала тук, макар че май беше използвала банята, за да вземе душ.

Жената се взираше свирепо в камерата.

Тези зелени очи, леко присвити в краищата, издаващи смесената й кръв. Само видът им караше сърцето му да се свие.

Докосна екрана с пръст, плъзна го по очертанието на лицето й. Знаеше, че никога няма да може да я доближи. Тя беше избягала от Гилдията преди години, беше се превърнала във враг на Кръвната линия, но сега я бяха върнали.

— Там, където ти е мястото — дрезгаво прошепна той. — Изобщо не трябваше да ти позволявам да избягаш.

В ъгъла на екрана се появи друго лице. Прекъсването раздразни Робърт.

— Господин Гант — каза мъжът, — исках да ви съобщя, че хеликоптерът с пратката от Вашингтон приближава.

— Разбрано. След малко се връщам в Хижата.

Подземен тунел свързваше комплекса с таен вход в имението. Можеше да вземе влакчето и да стигне дотам за минути.

Задържа се още малко, загледан в красивата пленница.

Сякаш усетила погледа му, тя вдигна ръка и показа среден пръст на обектива.

Робърт се усмихна и изключи камерата. Обърна се и тръгна към тунела, готов да се срещне с мъжа, който беше убил брат му.

Хеликоптерът направи широка дъга и Грей зяпна имението на Гант долу.

Беше виждал рисунки на масивната постройка в различни книги, но никога лично — малцина можеха да се похвалят с подобна привилегия. Имението съперничеше на големите американски замъци, построени от Вандербилт, Рокфелер и Хърст. Но кланът Гант беше старомоден и следваше модела на един прочут замък на кръстоносците в Сирия — Крепостта на рицарите.

Външната стена, с нейните малки правоъгълни кули и бойници за стрелци, беше дебела три метра. През нея можеше да се мине единствено през масивен свод, пред който имаше истински ров и подвижен мост.

Озареният от слънцето двор зад стената играеше ролята на паркинг и градина с вековни дъбове и цъфнали рози. В централната част имаше седемдесет помещения, всички в готически стил, със заострени арки, високи прозорци и множество врати и балкони. Всичко това водеше нагоре към две правоъгълни кули, увенчани с назъбени парапети.

Хеликоптерът се насочи към площадката за кацане в двора. Когато се спусна между стените, Грей изпита чувството, че светът се затваря и се озовава в капан. Плъзгачите докоснаха земята и той бе изведен навън със закопчани отзад ръце. Водачът на екипа го поведе през двора към гигантския засводен вход на основното имение.

Нямаше къде да избяга. Дори да успееше да се измъкне, той си оставаше вързан електронно към предавателя в джоба на водача. Ако се отдалечеше на повече от десет метра от него, обратното отброяване до детонацията щеше да започне отново.

А точно сега трябваше да запази главата си цяла.

И то в много отношения.

На няколко крачки от него водачът на екипа вдигна ръка към слушалката си и се заслуша. Другата му ръка нервно почеса разпятието на врата му. Единственото, което Грей чу, беше последното „Да, сър“.