Джеймс Ролинс - Кръвна линия

… седем… шест… пет…

Заряза скобите и се плъзна направо по перилата. Краката му достигнаха бетонния под на коридора, когато броенето стигна до три.

И слава Богу, престана.

Беше заобиколен от войници в черно, с готови за стрелба оръжия. Един от тях, с латексови ръкавици, забърза нагоре по стълбата и огледа помещението.

— Пушката е на място, има и кръв за ДНК анализ — докладва той и слезе обратно долу. Държеше спринцовка в едната си ръка и сега я прибра, потулвайки всички следи. — Чисто е.

Лидерът на екипа пристъпи напред. Беше цяла глава по-висок от останалите и имаше татуирано разпятие на врата. Прибра в джоба си някакво устройство с големината на пакетче дъвки.

„Предавателят“.

— Мърдай — нареди той.

Пистолетите накараха Грей да се подчини и да слезе по стълбите в някакво подземие до скрита врата, водеща към тунели.

Той се загледа в затварящата се зад него врата. Надяваше се, че планът му е проработил.

Беше се забавил и обратното броене започна отново.

Десет… девет… осем…

Подобно на куче на каишка, Грей забърза послушно.

Засега.

— Докладвайте — нареди Пейнтър от комуникационния център на Сигма.

— Пристигнахме на място — съобщи ръководителят на екипа. — Бункерът е празен. Няма следа от командир Пиърс. Само снайперистка карабина и няколко капки кръв.

Пейнтър затвори очи и се опита да потисне отчаянието, че е изгубил следата на Грей. Вместо това насочи вниманието си към онова, с което разполагаха.

„Карабина и кръв“.

Пейнтър разбра.

Смятаха да хвърлят вината за покушението върху Грей и съответно да унищожат репутацията на Сигма. Но подобно на всяка партия шах, сега бе ред на Пейнтър.

— Вземете пушката и я донесете тук — нареди той. — Заличете кръвта и почистете мястото. По възможно най-бързия начин.

Хаосът след атаката още беше в разгара си, но не след дълго някой следователски екип щеше да открие скривалището на снайпериста. Екипът му трябваше дотогава да е приключил. Пейнтър нямаше намерение да позволява на паниката да отклони вниманието му.

Знаеше, че Грей също ще остане съсредоточен.

— Преди да започнете почистването, претърсете внимателно всеки квадратен сантиметър от помещението — нареди Пейнтър. — Доколкото познавам Грей, трябва да е оставил някаква следа.

— Разбрано.

Пейнтър прекъсна връзката и се обърна към Джейсън Картър, който стоеше на прага на кабинета на Кат.

— Поеми нещата тук. Уведоми ме, ако стане нещо.

„Сякаш вече не е станало“.

— Всичко е под контрол — увери го Джейсън.

Пейнтър забърза по стълбите към най-долното ниво.

Президентът Джеймс Гант вече се намираше там заедно с дъщеря си.

Беше пристигнал тайно преди няколко минути. Смитсъновият замък беше затворен за целия ден специално за тази цел. Никой не обръщаше внимание на обслужващия персонал в сградата; никой не ги беше видял да влизат в специалния асансьор, който водеше до командните бункери на Сигма. Засега всички вярваха, че президентът лежи на операционната маса в болницата и че шансовете за оцеляването му са нищожни.

Комуникационният център на Пейнтър следеше събитията, за да е сигурно, че заблудата продължава, като при нужда се намесваше деликатно. Но подобна измама не можеше да продължи вечно без риск от разкриване. След по-малко от шест часа всичко трябваше да приключи.

Със съзнанието, че времето изтича, Пейнтър се върна в болничното помещение. Двама агенти на Сикрет Сървис пазеха в коридора; друг беше застанал на пост при асансьора. Четвъртият стоеше вътре в малката стая.

Гант беше седнал на леглото на Аманда и държеше ръката й. Беше свалил комбинезона на чистач и носеше смачкани тъмносини панталони и нечия сива риза. Аманда все още ту идваше на себе си, ту се унасяше и се намираше под наблюдението на невролога, който още беше загрижен за субдуралния хематом.

В момента младата жена спеше.

Гант вдигна очи, щом Пейнтър влезе.

— Каза няколко думи, когато дойдох. Още се тревожи за бебето си.

— Всички се тревожим.

Президентът кимна.

— Някакви вести от екипа на място? Намерили ли са вашия човек?

На Пейнтър никак не му се искаше да попарва надеждата в очите на бащата, но за днес беше приключил със заблудите.

— Нямало го е. Но се надявам да е оставил някакви следи. Би трябвало всеки момент да разберем.

Гант въздъхна и отново се обърна към дъщеря си. Заговори бавно, с голямо съжаление:

— Аз я изкарах под прожекторите и превърнах детството й в спектакъл, в мишена за пресата. И още нямам време за нея. Нищо чудно, че се разбунтува. Нищо чудно, че избяга, без да каже нито дума. Нима съм спечелил по някакъв начин доверието й? — Вдигна очи и избърса една сълза, но нито за миг не пусна ръката й. — Обещах й, че ще открия Уилям. Не искам да я разочаровам отново.