Джеймс Ролинс - Кръвна линия

Затова си бяха дали срок от шест часа.

„Шест часа за разбиването на тайна организация, оцеляла векове наред“.

— Докладвайте — разнесе се в слушалката гласът на Пейнтър.

— Пратката е на сигурно място — отвърна Тъкър. Говореше по канал, кодиран с модифицирана версия на алгоритъма ССЕР-1, разработен от НАСА специално за президента. — А как стоят нещата с командир Пиърс?

— В момента работим по въпроса.

Тъй като знаеше предварително за покушението, Пейнтър беше разположил малки камери с висока разделителна способност, обърнати към балона. Камерите би трябвало да са записали минаването на куршума и да позволят незабавното изчисляване на траекторията му. Триизмерен лазерен модел на парка позволяваше на анализаторите на Сигма бързо да проследят пътя на куршума обратно до източника му.

Трябваше да открият командир Пиърс колкото се може по-бързо — не само заради собствената му безопасност, но и за да получат евентуална информация за действията на врага, а евентуално и за местоположението на внука на президента.

Тъкър изпитваше съжаление. Не можеше да се отърси от вината, че е оставил детето на Аманда. Смяташе да направи всичко по силите си, за да коригира грешката си.

Първата стъпка към тази цел бе да открият Грей.

Без информация от него цялото това представление нямаше да постигне нищо. След шест часа трябваше да обявят, че президентът е оцелял като по чудо, и щяха да изгубят малкото предимство, с което разполагаха в момента.

Тъкър знаеше, че Пейнтър не очаква с тези действия да изкорени напълно Кръвната линия, но и той имаше ясна цел, същата като Тъкър — да открие и спаси детето на Аманда и да разобличи всички въвлечени в тази мръсна афера.

Дори при такава ясно определена цел шансовете бяха изключително малки.

А без Грей изобщо не съществуваха.

— Определихме местонахождението му — прозвуча гласът на Пейнтър. — Сервизен бункер на офис сграда. На седемстотин метра разстояние.

Тъкър въздъхна с облекчение.

Погледна президента в очите.

— Открихме го, сър.

Джеймс Гант кимна и се намръщи.

— По-добре да не го губим.

Грей гледаше как люкът се отваря.

Снайперистката карабина още беше в ръцете му. Беше видял хаоса, последвал изстрела. Гледаше със затаен дъх, опасявайки се, че ще пуснат отровния газ и ще избият всички в парка. Когато не се случи нищо, заподозря, че заплахата в крайна сметка е била лъжа. Видя как Тъкър се изнася с президента, за да го отведе на сигурно място.

Моментално разбра ситуацията.

Инсценираха смъртта на държавния глава.

Рискован ход от страна на директора, но Грей разбираше защо е бил предприет. Действията ясно показваха колко голямо е отчаянието им. Сигурно вече проследяваха траекторията на куршума и щяха да се опитат да го открият с надеждата, че може да им достави допълнителна информация.

Това беше проблем.

„Не зная нищо повече от тях“.

Разбира се, стига Пейнтър да не подозираше за ролята на Робърт Гант в Гилдията. Директорът може и да се съмняваше, че фамилията на президента или някакъв вътрешен кръг от нея са замесени, но това не означаваше, че е наясно кой в администрацията е къртицата.

Грей се загледа в ръката си. Оставаше му още един патрон. Беше ли достатъчен, за да забави противника и да даде време на Пейнтър да го намери?

— Остави пушката! — разнесе се вик отдолу. — Покажи си ръцете!

— Къде ме водите? — извика в отговор той, мъчейки се да протака и да изкопчи допълнително информация.

Отговорът го шокира — в буквалния смисъл. Електрическият удар в ухото го ослепи, мускулите на челюстта му се стегнаха, коленете му се подгънаха и Грей се просна на пода.

— Остави пушката — повтори гласът. — Покажи си ръцете.

Грей запълзя по корем и показа ръцете си през отвора. Дишаше тежко и с мъка.

— А сега слез по сервизната стълба.

Грей се забави — не защото го болеше да се движи, а за да спечели време. Спусна крака в отвора и затърси първата скоба.

— Беше предупреден — каза охранителят.

Грей се приготви за нов шок, но вместо това механичен глас започна обратно броене в имплантираната слушалка.

Десет… девет… осем…

Това беше таймерът за пластичния експлозив в дясното му ухо. Явно онзи, у когото се намираше предавателят, бе излязъл от десетметровия обхват. Принуждаваха го да го последва, сякаш го дърпаха на електрически повод.

Нямаше друг избор, освен да се подчини. Посегна към запушеното си ухо. Знаеше, че няма да бъде от никаква полза за Сигма, ако половината му череп липсва. Трябваше да остане жив и да направи всичко възможно да научи повече — а това означаваше, че трябва да действа бързо.