Джеймс Ролинс: Шестото измиране

— Гадост — каза намусен червенокос тийнейджър и пристъпи напред, за да вижда по- добре.

— Не се безпокойте. Не хапят. — Джена направи знак на едно момче на осем или девет години да дойде при нея. — Но са изобретателни малки ловци. Ела да видиш.

Момчето се приближи предпазливо, следвано от родителите си и другите туристи. Джена потупа земята до себе си, за да накара момчето да клекне, после посочи плитката вода. Няколко мухи щъкаха под повърхността, обгърнати от сребристи мехурчета въздух.

— Като аквалангисти са! — Момчето се ухили.

Джена също се усмихна на детското вълнение от това просто чудо на природата. Това бе една от най-добрите страни на работата ѝ — да разпространява тази радост и изумление.

— Както казах, наистина са находчиви малки ловци. — Тя стана и се дръпна настрани, за да могат останалите да разгледат по-добре. — И всички тези скариди и мухи на свой ред хранят стотици хиляди лястовици, гмурци, жерави и чайки, които мигрират през това място. — Тя посочи по-нататък по брега. — Ако погледнете натам, ще видите орел рибар на онази висока туфа.

Фотоапаратите отново защракаха, докато тя се оттегляше.

Ако искаше, можеше да говори още за уникалната мрежа на живота в Моно. Едва бе докоснала повърхността на сложната и странна екосистема на соленото езеро. Тук можеха да се открият какви ли не странни видове и адаптации, особено в тинята навътре, където екзотични бактерии процъфтяваха в условия, които на пръв поглед не се подчиняваха на здравия разум — в кал, която бе толкова отровна и лишена от кислород, че в нея не би трябвало да живее нищо.

Но живееше.

„Животът винаги намира начин“.

Макар думите да бяха цитат от „Джурасик парк“, същата мисъл ѝ бе втълпена от професора ѝ по биология в Калифорнийската политехника. Джена смяташе да прави докторат по екология, но вместо това откри, че работата в парка я привлича повече. Обичаше да е на терен, да работи активно за запазването на крехката мрежа на живота, която сякаш се разкъсваше все повече и повече с всяка година.

Върна се при пикапа си, облегна се на вратата и зачака обиколката да приключи. Хати щеше да заведе групата с автобуса до съседното селце Лий Вининг, а Джена щеше да ги следва с колата. Вече си представяше ребърцата, сервирани в местния ресторант „Боди Майк“.

Влажен език близна тила й от отворения прозорец зад нея. Джена се пресегна слепешком и почеса Нико зад ухото. Явно не беше единствената, която огладняваше.

— Почти приключихме, Нико.

Отговори ѝ тупкане на опашка. Четиригодишното сибирско хъски ѝ беше постоянен спътник, обучен да търси и спасява. Нико подаде глава през прозореца, положи муцуна върху рамото й и въздъхна тежко. Очите му — едното светлосиньо, а другото замислено кафяво — гледаха с копнеж към хълмовете. Хати веднъж ѝ бе казала, че според индианските легенди кучетата с разноцветни очи могат да виждат както земята, така и небето.

Независимо дали това бе истина, или не, в момента погледът на Нико си оставаше явно земен: един заек се стрелна от сухите храсти на близкия склон и Нико скочи на крака в кабината.

Джена се усмихна, когато заекът изчезна в сенките.

— Следващия път, Нико. Ще го пипнеш следващия път.

Макар да бе опитно работно куче, хъскито си оставаше куче.

Хати поведе групата към автобуса.

— И индианците са ядели ларвите на тези мухи, така ли? — попита червенокосият тийнейджър.

— Наричаме ги куцави. Жените и децата събирали какавидите от камъните в плетени кошници и ги печели. Все още се прави при специални случаи и се смятат за рядък деликатес.

Хати смигна на Джена, докато минаваше покрай нея.

Джена сдържа усмивката си от отвратената физиономия на хлапето. Това беше една от подробностите на живота тук, който бе оставила за разясняване от Хати.

Докато туристите се качваха в автобуса, Джена отвори вратата на пикапа и седна до Нико. Радиостанцията изпращя.

„Сега пък какво?“

Свали микрофона от кукичката.

— Какво има, Бил?

Бил Хауард беше диспечер и скъп приятел. Беше на шейсет и пет и я бе взел под крилото си, когато бе започнала работа тук. Това бе преди повече от три години. Сега тя бе на двайсет и четири и бе завършила бакалавърския курс по екология през свободното си време, колкото и малко да бе то. Бяха малко хора и затрупани с работа, но през тези години Джена се бе научила да обича настроенията на езерото, на животните, дори на колегите си рейнджъри.

— Не знам със сигурност какво става, Джен, но се надявах, че можеш да се отбиеш на север. От спешния център предадоха откъслечно обаждане от 911 до нашия офис.