Джеймс Ролинс: Шестото измиране

— Какво ще правим с тялото? — попита един моряк.

Байноу погледна към релинга и задръстеното с лед море.

— Погребете го тук заедно с онова, което е вътре в него.

Чарлз беше видял достатъчно. Корабът се тресеше и оръдията гърмяха, а той се оттегли, докато останалите вдигаха тялото на Ренсфри. Върна се като страхливец в каютата си, без да присъства на водното погребение на боцмана.

Малкият огън в печката беше почти угаснал, но след студа навън помещението му се стори направо горещо. Отиде при дневника си, скъса страниците, върху които работеше, и подхрани с тях умиращите пламъци. Загледа се как хартията се свива, почернява и се превръща на пепел.

Едва тогава се върна при голямата маса, върху която все още лежаха картите — включително древната карта на жителите на Огнена земя. Взе я и се загледа отново в проклетата гора, с която бе отбелязан заливът. Погледът му се насочи към съживените пламъци.

Направи крачка към печката, но спря.

Със студени пръсти нави картата и я стисна.

„Аз съм учен“.

С натежало сърце обърна гръб на огъня и скри картата сред личните си вещи — но не и преди една последна ненаучна мисъл.

„Господ да ми е на помощ.“

27 април, 18:55

Езеро Моно, Калифорния

— Сякаш сме попаднали на Марс.

Джена Бек се усмихна — това бе най-честото описание на езерото Моно от туристите.

Докато последните посетители за деня правеха последните си снимки, тя чакаше до белия си пикап „Форд 150“, върху чиито предни врати бе изобразена звездата на парковите рейнджъри на щата Калифорния.

Придърпа твърдата периферия на шапката си и се загледа към слънцето. Макар че до падането на нощта оставаше още час, косите лъчи превръщаха езерото в перлено огледало в сини и зелени тонове. Сталагмити от напукан варовик, известни като туфа, се издигаха като вкаменена гора покрай южния бряг на езерото и във водата.

Пейзажът определено сякаш не беше от този свят — но и определено не бе марсиански. Тя рязко замахна и смачка един комар — доказателство, че животът тук продължава да процъфтява въпреки пустинния вид на езерото.

Щом чу плясъка, водачката на групата — възрастна жена, казваше се Хати — я погледна и се усмихна съчувствено, но и явно прие това като знак да приключва с беседата. Хати беше от племето кудзадика, от северната народност пайуте. Беше на седемдесет и пет и знаеше за езерото и историята му повече от всеки друг в района.

— Твърди се — продължи Хати, — че езерото е на 760 000 години, но някои учени смятат, че може да е и на три милиона, което го прави едно от най-старите езера в Съединените щати. И макар да заема площ от сто и осемдесет квадратни километра, най-голямата му дълбочина е едва трийсет метра. Подхранва се от няколко извора и потоци, но няма отток и разчита единствено на изпаряването през горещите летни дни. Затова е три пъти по-солено от океана и има пе ха 10, което го прави алкално почти колкото лугата.

Един испански турист се намръщи и попита:

— Нещо живее ли в това lago ... в това езеро?

— Няма риба, ако си мислите за подобно нещо, но живот има. — Хати посочи Джена, тъй като темата бе по нейната специалност.

Джена прочисти гърлото си и тръгна към десетината туристи — половината американци, половината европейци от различни страни. Разположеното между национален парк Йосемити и градчетата призраци на щатския исторически парк Боди езеро привличаше изненадващо много чуждестранни туристи.

— Животът винаги намира начин да запълни всяка свободна ниша — започна Джена. — И езерото Моно не е изключение. Въпреки негостоприемната си среда от хлориди, сулфати и арсеник, то представлява една много богата и сложна екосистема, която се опитваме да запазим с програмата ни за консервация.

Клекна до водата и продължи:

— Животът в езерото започва със зимния цъфтеж на уникални водорасли, свикнали със силно солена среда. Ако дойдете тук през март, ще заварите езерото зелено като грахова супа.

— Защо сега не е зелено? — попита млад татко, отпуснал ръка върху рамото на дъщеря си.

— Заради малките соленолюбиви скариди, които живеят тук. Те са колкото оризово зърно и се хранят с тези водорасли. След това стават храна на най-често срещания хищник в езерото.

Все така клекнала на брега, тя махна с ръка и раздвижи носещия се по повърхността килим от черни мухи, които се разлетяха с недоволно бръмчене.