Джеймс Ролинс: Шестото измиране

Той го взе и го фокусира към близкия бряг. Стени от син лед се издигаха над тесния залив, в който бяха хвърлили котва. Там, където ледът бе най-дебел, брегът бе скрит от мъгла, но не от същата ледена мъгла, която се стелеше над водата и обгръщаше айсбергите наоколо, а серни пари, полъх от царството на Хадес, издигащи се от земя, която бе колкото чудна, толкова и чудовищна.

Порив на вятъра за момент разпръсна мъглата и разкри кървав водопад, спускащ се по отвесния лед. Течеше на алени поточета и потоци, сякаш бликнали от призрачните дълбини под замръзналата повърхност.

Чарлз знаеше, че това не е истинска кръв, а някакви химически вещества и минерали, изхвърлени от тунелите долу.

„И въпреки това трябваше да се вслушаме в зловещото предупреждение — отново си помисли той. — Изобщо не трябваше да влизаме в онзи тунел“.

Насочи далекогледа към отвора на пещерата и видя трите напоени с масло бурета при входа. Въпреки всички неотдавнашни ужаси, които застрашаваха здравия разум на човек, той си оставаше учен, търсач на знания, и макар че може би трябваше да се възмущава от онова, което предстоеше, запази мълчание.

Джеми застана до него и замърмори под нос на родния си език — явно разчиташе на езическите молитви. Покръстеният дивак стигаше едва до гърдите на англичанина, но излъчваше сила на волята, която бе в рязък контраст с дребното му тяло. Неведнъж се беше опитвал да предупреди екипажа, но никой не го послуша. Въпреки това непоколебимият туземец бе придружил британците до необмислената им гибел.

Надменността и алчността бяха довели до смъртта не само на техни хора, но и на един съплеменник на Джеми.

„Изобщо не трябваше да идваме тук“.

Но поради глупост го бяха направили — бяха се отклонили от планирания маршрут, подмамени от шантавите истории за изгубения континент. Онова, което ги бе изкушило най- силно, бе един символ върху древната карта. Той отбелязваше този залив с гора, с обещания за живот. С намерението да открие тази изгубена градина сред ледовитите брегове „Бигъл“ бе вдигнал платна и всички се надяваха, че ще завладеят нова девствена територия за английската корона.

Със закъснение разбраха истинското значение на знаците по картата. Накрая цялото начинание завърши с ужас и кръвопролитие — пътуване, което по необходимост щеше да бъде заличено от дневниците със съгласието на всички.

„Никой никога не бива да се връща тук“.

А ако някой все пак се осмелеше, капитанът възнамеряваше да направи така, че новодошлите да не открият нищо. Онова, което бе скрито тук, никога не биваше да достига света.

Вдигнаха котва и корабът бавно се обърна сред силно пукане на лед от такелажа. От платната се посипа скреж. Фицрой вече беше слязъл долу да провери батареята. „Бигъл“ беше слуп клас „чероки“ от Кралския флот, първоначално оборудван с десет оръдия. И макар че бойният кораб бе превърнат в изследователски, продължаваше да разполага с шест.

Нов писък привлече вниманието на Чарлз към палубата и боцмана, който се гърчеше от болка.

— Дръжте го здраво! — извика лекарят.

Чарлз отиде да помогне на доктора и заедно с другите прикова Ренсфри към палубата. Направи грешката да погледне боцмана в очите и прочете в тях болката и молбата.

Устните се раздвижиха и боцманът изстена:

— Махнете го.

Лекарят беше махнал тежкия шинел на Ренсфри и сега разряза с нож ризата му. Коремът на боцмана беше целият в кръв, раната беше широка колкото длан. Пред очите на Чарлз нещо се раздвижи под кожата, подобно на змия под пясък.

Ренсфри се напъна и гърбът му се изви от непоносима болка. От гърлото му се изтръгна крясък:

— Махнете го!

Байноу не се поколеба и за миг. Бръкна в раната, в димящите дълбини на корема. Бръкна още по-дълбоко. Въпреки ужасния студ по челото му изби пот. Бръкнал вече до лакътя, той затърси пипнешком.

Оглушителен гръм разтърси кораба и върху тях се посипа скреж.

Последва втори и трети гръм.

От брега отекна много по-силен гръм.

От двете страни огромни парчета лед се откъснаха от брега и се стовариха в морето. Корабните оръдия продължиха да сеят унищожение.

Капитан Фицрой залагаше на сигурно.

— Късно — каза Байноу и извади ръката си от раната. — Твърде късно.

Едва сега Чарлз забеляза, че тялото на боцмана се е отпуснало. Мъртвите очи се взираха в синьото небе.

Чарлз изправи гръб и си спомни думите на Джеми за този прокълнат континент: „Демони, готови да изядат сърцата на непредпазливите.“