Джеймс Ролинс - Шестото измиране

„Нико... съжалявам“.

Една фигура се появи на прозореца отдясно. С пламнал в стомаха ѝ гняв тя изстреля жесток откос и със задоволство видя как тялото отлетя нанякъде. Последва ответен залп по магазина, сякаш хиляда моторни резачки поваляха гора. Навсякъде около нея се разхвърчаха сухи трески.

Джена се сниши, но остави автомата в готовност за стрелба. Всеки път, когато някоя сянка се раздвижваше, стреляше по нея. В един момент се разплака. Разбра го едва когато картината пред нея се размаза и ѝ се наложи да си избърше очите.

Отпусна се за момент на колене, като се мъчеше да проумее причината за сълзите. Дали бяха от страх, отчаяние, гняв или мъка?

Най-вероятното от всичко.

„Направи всичко по силите си“ — каза си тя в опит да се окуражи, но тази мисъл не ѝ донесе утеха.

20:52

Кендъл седеше отпуснато в седалката, отново стегнат с предпазния колан. Гледаше ландшафта долу и се мъчеше да определи накъде го карат. Отровният облак и планините вече бяха далече зад тях. В момента като че ли летяха на изток над пустинята Невада, но тъмният терен долу беше безличен, без характерни белези.

През по-голямата част от полета едрият мъж срещу него водеше сърдит разговор с пилота. Кендъл се опита да подслушва и същевременно да се преструва на безразличен, но голяма част от разговора беше на някакъв неразбираем испански жаргон. Успяваше да схване някои фрази; повечето обаче бяха пълна неразбория.

Ако трябваше да предположи произхода на екипа, би поставил знамето някъде в Южна Америка. Колумбия или може би Парагвай. Това заключение беше може би повлияно от външния вид на щурмовия екип. Бяха несъмнено паравоенна организация, всички от една националност. Всички бяха дребни, с кръгли лица и тесни очи, с кожа като тъмна мока, покрита с лунички. Единственото изключение бе лидерът им. Той беше почти два и десет, истински гигант за всяка една нация.

От разговора Кендъл бе почти сигурен, че се казва Матео. Пилотът пък се казваше Хорхе.

Сякаш привлечен от мислите му, мъжът с белега се обърна към него и вдигна нож. Уплашен от жеста, Кендъл се дръпна, но мъжът го сграбчи грубо за рамото и го обърна, за да среже пластмасовите белезници на китките му.

Кендъл с облекчение разтърка протритата си кожа и се намръщи от болката. Помисли си дали да не се хвърли към автомата на седалката, но знаеше колко бързо може да се движи човекът срещу него. Всеки подобен опит щеше само да му осигури нов удар по главата, а тя още го болеше от близката среща с приклада — урок, който бе научил добре.

Пилотът се пресегна назад и даде на Матео мобилен телефон. Той пък го подаде на Кендъл.

— Слушай. И прави каквото ти се каже.

Кендъл видя, че връзката вече е установена. На екрана пишеше НЕИЗВЕСТЕН НОМЕР.

Вдигна телефона до ухото си.

— Ало? — каза и се намрази заради несигурния си глас.

— А, доктор Хес. Крайно време беше да разговаряме отново.

Кръвта на Кендъл се смрази.

„Не може да бъде.“

Въпреки това позна гласа. Плътният тенор и британският акцент не можеха да се сбъркат. Кендъл нямаше съмнение, че именно мъжът от другата страна на линията стои зад атаката.

Преглътна с мъка, когато разбра, че нещата са хилядократно по-лоши, отколкото бе подозирал. Не можеше да си затвори очите за истината, колкото и невъзможна да изглеждаше тя.

„Отвлечен съм от мъртвец“.

20:55

Джена клечеше зад тезгяха на магазина в центъра на засилващата се огнена буря. В стените непрекъснато се появяваха нови дупки. Прахта изпълваше всичко. Все по-засилващото се трещене заплашваше да я оглуши. Единственото, което я спасяваше, бяха дебелите дъски на тезгяха, но дори това прикритие нямаше да издържи още дълго на подобна стрелба.

И тогава към гърмежите се прибави нов звук.

Тежко боботене.

Помисли си, че хеликоптерът се връща, за да измъкне отряда. Но миг по-късно откъм най- силната стрелба се разнесе силен гръм. Джена усети ударната вълна като юмрук в гърдите си.

Последва втори взрив отдясно.

Замаяна, тя се надигна. Пороят куршуми през предната стена внезапно бе спрял, но не и самата стрелба. Всъщност бе станала дори по-ожесточена — но не беше насочена към нея.

Объркана, тя се изправи.

„Какво...“

Някаква тъмна фигура скочи право пред нея. Ръка сграбчи цевта на автомата и рязко го дръпна. Беше мъжът, когото бе повалила с тазера. Явно само го беше зашеметила. В отчаяното си положение не беше проверила какво е станало с него.