Джеймс Ролинс - Шестото измиране

„С изключение на онова, което създадох“.

Екипът му още не беше открил начин да убие синтетичния микроорганизъм. Целта на газа бе само да го ограничи, да убие всеки организъм, който би могъл да спомогне за разпространението му.

Стрелбата отвън продължаваше. Кендъл опита да си представи незнайния рейнджър, правещ всичко по силите си да оцелее. Въпреки очевидното числено и огнево превъзходство на противника той продължаваше да се бори.

„Как бих могъл да направя по-малко от него?“ Отново се помъчи да разпръсне наркотичната мъгла. Задърпа вързаните си ръце, разчиташе на болката, за да остане съсредоточен. Една загадка заемаше всичките му мисли. Саботьорите бяха убили всички в базата или ги бяха оставили да загинат при експлозията. „Тогава защо съм още жив? Защо съм им нужен?“ Беше твърдо решен да не сътрудничи, но бе и достатъчно реалист, за да си дава сметка, че могат да го пречупят. Всеки може да бъде пречупен. Имаше само един начин да осуети намеренията им.

Изви ръце достатъчно, за да удари закопчалката на предпазния колан, и след като се освободи, отвори люка и полетя странично от кабината. Успя да сгъне единия си крак, преди да падне. Оттласна се с него, за да се отдалечи от хеликоптера.

От кабината се чу изненаданият вик на пазача му, последван от оглушителен трясък.

Пръстта до лявото му стъпало избухна.

Той не обърна внимание на заплахата — надяваше се, че похитителите му го искат жив. Побягна презглава, като се препъваше, с вързани отзад ръце. Краката му го понесоха през жилавата трева и храсталаците. Насочи се към димния мрак, който се вихреше в долната част на склона.

Този път водеше към сигурна смърт.

Затича се по-бързо към нея.

„По-добре по този начин“.

Преследването на рейнджъра бе погълнало вниманието на всички и той се почувства по- уверен.

„Мога да успея... заслужавам го.“

И тогава някаква сянка го пресрещна — невъзможно бърза, трептяща на светлината на пожара горе. Жесток удар го просна по очи в един храст. Кендъл се претърколи и продължи да пълзи по гръб, като се оттласкваше с ръце и крака.

Над него, очертан на фона на пламъците, стоеше гигант.

На Кендъл не му беше нужно да види белега, за да познае лидера на щурмовия екип. Мъжът пристъпи към него, вдигна ръка и стовари стоманения приклад на автомата си.

Със завързани отзад ръце Кендъл не можеше да отклони удара. Болката избухна в носа и челото му. Той падна назад и мракът смачка света в стегнат, изпълнен с агония възел.

Преди да успее да помръдне, железни пръсти се сключиха около глезена му и го повлякоха обратно към хеликоптера. Тръни и остри камъни се забиваха в гърба му. Може и да им трябваше жив, но явно нямаше значение в какво състояние.

За няколко секунди изгуби съзнание и се свести точно когато го мятаха обратно в кабината. Чуха се резки заповеди на испански. Различи думите apurate и peligro .

Преведе си ги, въпреки че беше замаян.

„По-бързо“ и „опасност“.

Светът внезапно се изпълни с глух рев, после се люшна като пиян. Кендъл осъзна, че хеликоптерът излита.

Обърна се към прозореца. Видя долу тъмни фигури да тичат през адската сцена на горящото градче призрак. Явно хеликоптерът зарязваше останалите от щурмовия екип.

Но защо?

Пилотът жестикулираше възбудено към земята.

Кендъл се вгледа по-внимателно. Внезапно разбра заплахата. Отровният облак започваше да се издига от околните долини. Отначало си помисли, че димът се е раздвижил от роторите на хеликоптера, но после схвана.

„Възходящо течение!“

Бушуващата огнена буря образуваше колона от горещ въздух, която се издигаше от върха на хълма и увличаше смъртоносния газ, придръпвайки го като воал над горящия връх.

Нищо чудно, че бе наредена бърза евакуация. Кендъл погледна водача — гигантът седеше срещу него с оръжие в скута. И също гледаше през прозореца, но нагоре, сякаш вече беше отписал съратниците си.

Кендъл не можеше да е толкова коравосърдечен.

Затърси някаква следа от хванатия в капан рейнджър. Не хранеше надежди, но човекът заслужаваше някой да го види или най-малкото една последна молитва. Прошепна няколко думи, докато хеликоптерът се отдалечаваше — и завърши с една последна молба, загледан надолу в черното бушуващо море от отрова.

„Дано да съм прав за газа“.

Най-важното бе никой да не оцелее.

27 април, 20:49

Езерото Моно, Калифорния

Джена клечеше в разпадащите се останки на стар магазин. Криеше се, опряла гръб в покрития с графити тезгях в дъното. Над главата ѝ на покритите с паяжини дървени рафтове бяха наредени стари бутилки с избелели от времето етикети. Мъчеше се да не кихне от прахоляка и правеше всичко по силите си да не обръща внимание на болката в ръката — един куршум беше одраскал бицепса ѝ.