Джеймс Ролинс - Шестото измиране

„Изключете проклетото електричество“.

— Зелено! — извика момчето.

„Най-после“.

Обърна се към клетката. Имаха две възможности — да се скрият вътре с надеждата, че някой ще пусне отново тока. или да поемат по пътя на момчето през дърветата.

Изборът не бе труден.

Погледна мегатерия. Звярът беше наполовина на поляната, наполовина в гората и се колебаеше. Джена си помисли как се беше изправил в целия си четириметров ръст, спомни си дългите четирийсет и пет сантиметра нокти. Нямаше намерение да повери живота си — или живота на момчето — на тънките стоманени пръчки, независимо дали по тях тече ток, или не.

А и този ленивец не беше единственият, от който трябваше да се страхуват.

Беше успяла да зърне най-малко още четири.

Тя посочи покрива на клетката.

— Качвай се.

Йори ѝ даде остена и се покатери като маймуна по решетката. Щом се озова горе, Джена му върна оръжието. Йори приклекна да я прикрива, насочил включения остен към мегатерия на поляната.

Джена се хвана, постави крак на първата напречна пръчка — и видя как един ленивец изскочи от гората от другата страна на клетките и се понесе към нея.

Осъзна грешката си.

Не страхът беше задържал глутницата.

Зверовете бяха чакали електричеството да бъде изключено без вероятност да го включат отново, като използваха момчето като индикатор. Знаеха, че докато то е горе, могат да атакуват без страх, че токът ще ги удари.

— Йори! Скачай!

Джена отвори вратата миг преди ленивецът да удари клетката от другата страна. Претърколи се вътре и затръшна вратата. Йори подскочи нагоре, хвана се за един клон и се покатери майсторски на него.

Долу ленивецът удари трите клетки и ги разтресе. Звярът изрева, ноктите му сграбчиха горния ръб, за да преобърнат клетките. Ако те паднеха с вратите надолу, Джена щеше да остане в капан.

— Джена!

Йори протегна ръка надолу и пусна остена. Вместо да мине между пръчките, той падна накриво и се затъркаля по наклонената стена, като се озова точно между лапите на гиганта. Джена се хвърли към него, сграбчи дръжката, насочи върха към гигантския ленивец и го смушка в подмишницата, където имаше най-малко козина. Контактните върхове засъскаха по кожата му.

Мегатерият изрева, дръпна се назад и клетката се изправи. Създанието се обърна настрани и се отпусна на четири лапи, облиза нараненото място и се отдалечи.

Джена отново изскочи от клетката и размаха остена, като се мъчеше да обхване цялата поляна.

Мегатерият, който още беше на поляната, я изгледа свирепо, оголил зъби, но след малко също се оттегли в сенките. В очите му се четеше ярост, обещание, че това не е свършило.

Джена се възползва от моментното затишие да се покатери по вратата на покрива на клетката и да скочи на клона при Йори.

— Следвай ме — каза момчето. — Много внимателно.

Йори я поведе нагоре в зеления балдахин от яките клони към по-тънки, които се огъваха под тежестта му. След като прецени, че са достатъчно високо, продължи по маршрут към далечния портал на това ниво. Джена си помисли, че момчето явно има някакъв начин да мине през него.

„А после какво? — запита се тя. — Пак ще си остана затворена на този остров в небето. докато вирусът разяжда съзнанието ми“.

Засега пропъди тези мисли. Всяко нещо с времето си.

Йори следваше път, който очевидно му беше познат — знаеше кои клони са достатъчно близки, за да се прехвърля от дърво на дърво, и по кой мо ст от лиани да мине, като се държи за тях. Продължиха напред през зеленината.

— Не! — предупреди я Йори и я спря да не направи лесния скок до следващото махагоново дърво. Посочи едно гнездо от другата страна на ствола. — Оси.

Джена кимна. Не беше в настроение да я жилят.

Йори я поведе по по-труден път, но тя продължи да гледа. Малка лястовица се стрелна между клоните и приближи прекалено до бръмчащото гнездо от клечки и кал. От него излетя рояк и се нахвърли върху нея. С всяко ужилване полетът ѝ ставаше все по-хаотичен, докато не падна на земята, облепена от насекомите.

— Отровни ли са? — обърна се Джена към Йори, който беше забелязал вниманието ѝ.

— Не. — Той продължи по гъстата мрежа от лиани, като балансираше с разперени настрани ръце. — Жилят с... — Не успя да се сети за думата и накрая се потърка по корема. — Сокове, които стопяват храна.

Джена погледна по-предпазливо гнездото.

„Храносмилателни сокове“.

Значи жилата им произвеждаха вещества, подобни на отровата на паяк.