Джеймс Ролинс - Шестото измиране

Момчето леко завъртя глава и погледна клетките.

И над трите светеха червени светлини.

Момчето се намръщи — явно не беше очаквало това. Погледна към зеления балдахин. Клоните на дърветата се свеждаха ниско и лесно можеха да се достигнат, ако успееш да се покатериш върху клетките.

— Там ли искаш да идеш? — попита Джена, без да е сигурна доколко момчето говори английски. — Горе на дърветата?

Момчето кимна. Разбираше я, но в очите му се четеше страх.

Несъмнено го беше правило и преди, беше се научило да изследва тази гора от безопасно разстояние. Горе, където клоните бяха по-тънки, големите хищници не можеха да го достигнат. А по-дребните можеха да бъдат държани на почетно разстояние с помощта на остена.

Добра стратегия за измъкване, но едва ли се нуждаеха от клетките, за да се възползват от нея.

Джена посочи оплетените лиани наблизо — едни от многото, висящи от клоните.

— Можем да се покатерим по тях.

— Не — каза момчето.

Наведе се, взе едно камъче и го метна към лианата. На мястото на удара растението сякаш стегна мускул и се появиха криви тръни, блестящи от мъзга.

— Отровни са — каза момчето. — Пари ужасно, а после умираш.

При мисълта как безразсъдно беше навлязла в гората Джена трепна. Загледа се как тръните се скриват и се сети за друго увивно растение в австралийските джунгли, което бе въоръжено с подобни криви тръни. Опита се да си спомни името, но сгъстяващата се мъгла в съзнанието й й пречеше да мисли.

Мегатерият отново постави лапа върху чакъла и ноктите му издълбаха бразди. Страхът, който го задържаше, явно изчезваше.

Момчето я стисна за ръката.

Още сенки се размърдаха покрай поляната от всичките им страни.

Джена придърпа момчето зад себе си, готова да го защити, и му прошепна:

— Как се казваш?

13:48

Загрижен глас накара Кендъл да вдигне нос от бележките на Кътър. Той погледна и видя Ашуу да влиза в лабораторията. Изглеждаше разтревожена.

— As-tu vu Jori? — попита тя.

— Йори ли? — попита на френски Кътър, докато вървеше към нея. — Мислех, че е с теб.

Ашуу поклати глава.

Кендъл постави пръст върху текста, за да си отбележи мястото. През последните няколко минути четеше бързо, тъй като не бе сигурен колко време ще му даде Кътър да се запознае с материалите. Бележките бяха върху експериментите му с магнетизма за разрушаване на КНК нишките, разкъсването на железните гръбнаци с подходящия импулс. Кендъл си беше записал в бележник откритията му: „трябва да се генерира статично магнитно поле с плътност най- малко 0,465 тесла“.

— Ще проверим камерите — каза Кътър и докосна жена си по рамото, за да я успокои. — Знаеш какъв е. Винаги изследва нещо. На такава възраст е, че винаги е любопитен, хормоните му започват да се събуждат, мъчи се да си намери място в този свят между момчето и мъжа.

Кътър отиде при Кендъл и му даде знак да се разкара.

— Можеш да четеш това и после.

Кендъл избута стола си настрани и взе материалите със себе си. Беше угасил монитора, след като Джена излезе от клетката и тръгна към гората. Не искаше да гледа какво ще се случи нататък. Кътър включи монитора отново и на екрана се появи поляната насред гората.

Кендъл се канеше да се върне към бележките, когато някакво движение привлече вниманието му към екрана. Джена се беше върнала и стоеше с гръб към клетките — но вече не беше сама.

Някакво момче, въоръжено с остен, държеше ръката ѝ.

Кътър се наведе към монитора.

— Йори...

Ашуу забърза напред, видя екрана и ахна уплашено.

Кътър се обърна, сграбчи я за раменете и нежно, но твърдо я побутна към Матео.

— Стой тук, mon amour. Ще доведа момчето.

Кендъл продължаваше да се взира в екрана. Видя някаква голяма тъмна сянка да излиза на поляната. Каквото и да бе, създанието остана в периферията, но Кендъл предположи, че е същото, което бе зърнал по-рано. Представи си ноктите, рошавата тъмна козина.

„Мегатерий“.

Същество от последната ледена епоха.

— Вижте! — извика той и привлече вниманието на другите обратно към екрана.

Кътър приближи, погледна монитора и изруга.

Още сенки се движеха по края на поляната.

— Няма начин да стигнеш навреме — каза Кендъл. — Погледни обаче Джена. Виж я какво прави.

13:49

„Хайде.“

Джена гледаше камерата. Беше закрепена високо на едно дърво, насочена към поляната. От самото начало знаеше, че я наблюдават. За щастие, момчето знаеше къде се намира камерата.

Сега тя се взираше в обектива и сочеше с едната си ръка клетките, а с другата правеше движение, сякаш си прерязва гърлото.